Анонимни
комарджии

Джим беше роден на 30 януари 1912 г. в Южна Каролина. Израстна с двамата си братя Бил и Ричард. Бащата на Джим беше по професия бояджия на пътни знаци, който даже не можеше да буквува думата К‐У‐Ч‐Е. Джим се чувстваше по‐привързан към майка си и израсна като нуждаещо се от обич дете, който най‐вечеси фантазираше. Едно изживяване очарова Джим още в най‐ранното му детство. Бащата на Джим беше донесъл вкъщи тесте карти. Той научи момчетата да играят на карти и начините да мамят. Шмекеруването привлече Джим тотално и той се упражняваше редовно. След смъртта на бащата играта на карти все повече завладяваше момчето. Джим по това време беше на 10 години и не можа никога напълно да преодолее загубата на баща си.

Играта на карти обсеби Джим и Ричард. Отначало залозите се ограничаваха до кибритени клечки, после – центове и накрая станаха по‐големи. Разправии имаше редовно и майката на Джим унищожаваше наведнъж всички карти в дома. Но момчетата бързо ги възстановяваха.

Така малките игри на карти определиха ранното детство на Джим. Наистина имаше времена, когато момчетата участваха в обзалагания кой би спечелил на заключителните конни състезания в Санта Анита, но Джим предпочиташе най‐много картите – играта на покер. Той научи, че който държи в ръка по‐добрите карти, може да подаде най‐добре. Това стана първата му система на игра. Веднъж системата му донесе малка печалба и Джим се почувства така, сякаш е спечелил гърне със злато.

Беше по времето на световната икономическа криза и работа се намираше трудно. Постоянната работа се разглеждаше като „подарък отгоре”.

На 21‐годишна възраст Джим постоянно изпитваше чувство на безполезност и несполука. Той стана ловък покерджия и намираше утеха и надежда на игралната маса. Чувството на незадоволеност изчезваше, щом хванеше картите в ръка. Джим играеше често с колеги от работата. Предизвикателството да победи тези мъже го блазнеше. Джим засия, когато един от партньорите каза: „Ти си най‐добрият покерджия, когото някога съм виждал!”. Джим беше като напомпан. Играта, която обикновено свършваше към 22 часа, продължи до съмване.

Джим не спираше да играе. Хода на играта, печалбите и победите над противниците намираше за нормално. В края на краищата той се нуждаеше от пари, а пари имаше на масата за покер. Дългите часове, през които играеше, не бяха за него предупредителен сигнал. Вътрешната жажда да играе и неудържимата тъга в края на играта бяха унизителни. Джим откри най‐после нова страст – конните състезания.

Дълго време след първото си посещение в Санта Анита Джим установи, че вижда все по‐малко от приятелите си покерджии. Конните състезания изискваха особено внимание. Едно скъпоструващо нещо. Проучване на таблици, числа, всред една крещяща човешка маса, огромни суми пари, които можеха да се спечелят, и информационна дъска, на която се показваха всички възможности за залагане. Но най‐доброто преди всичко беше: свеж въздух, слънчева светлина и парадът на старта. Карнавална атмосфера на хиподрума.

Скоро вече Джим пропускаше работата си през деня, за да залага облозите си на хиподрума. Когато беше направил по‐голямо залагане, зарязваше напълно работата си. След една по‐голяма загуба Джим беше фалирал и изживя голям шок. Неговата система беше направила засечка. Той беше изхвърлен от шефа си. Никога не бе помислял, че такова нещо би могло някога да се случи. Нещо не беше наред. Джим обмисли възможните причини за неговата несполука и откри накрая, че се дължи на системата му.

Той прие редица служби, но само като средство към целта, за да може отново да играе. Искаше да изпробва новите си системи и с вълнение очакваше деня, в който се изплащаха заплатите. Джим едва успя да изчака, за да изпробва най‐после на хиподрума новата си система за обзалагане. Изнурителното разкарване до хиподрума и надеждата за печалба компенсираха всички трудности. Нормално постигнатото не можеше да се сравни с щастливия ден, с възторга и успеха на хиподрума в Санта Анита.

Джим започна да взима пари назаем от приятели и близки. На хиподрума си купуваше по‐евтин хот‐дог вместо сандвич, за да спести парите, които беше предвидил за игра.

Загубите му на конните състезания го принудиха да продаде част от имуществото си. Първо колата, а после и други по‐дребни неща. Бяха представени фалшиви чекове. Джим пропиляваше все по‐голяма част от деня си. Постоянни парични заеми, размисли как би могъл да изплати дълговете си, при предпоставка, че това би му донесло изгода, го бяха заробили. Добрите му намерения удряха о камък само поради лошо избрания от него момент. Кредиторите му не бяха никога там, когато искаше да изплати дълговете си.

Рез 1942 г. Джим бе взет във войската. Това му позволи да играе редовно и постоянно на базата от 24 часа. Джим не можеше да губи и трябваше да продължава играта с другарите си. Очакването на чека със заплатата се превърна в изтезание. Само две неща имаше още в живота му: спане и игра.

Постоянните загуби го наведоха на мисълта, че нещо с него не е наред. Когато губеше, изпитваше предсмъртна агония. Правенето на дългове се превърна в унижение и ставаше все по‐трудно да намери източници на пари. Резултатът беше, че се опита да играе по‐малко. Но безуспешно.

Уплашен, Джим установи, че вече не е толкова умел покерджия, какъвто е бил някога. Бившият майстор, изучавал покера от дете, беше безсилен. Той стана неудържим комарджия, играеше всякакви игри на всякаква миза. Не съблюдаваше законите на играта, противопоставяше се на всякаква логика и безпомощно гледаше как парите му изчезват. За него съществуваше само играта.

Играеше по нова система – „всичко или нищо”. Често пъти желаеше да загуби в началото на играта, за да застане накрая като победител.

Джим имаше големи надежди, свързани с края на войната. Завърна се в Лос Анджелис и към конните състезания, изпълнен с нови сили. Беше сигурен, че отново ще придобие „магическата връзка” /магическото усещане/ при залагането на коне. Отиде на хиподрума с големи очаквания. Тогава би могъл все още да осъществи контрол над играта си. Въпреки това залагаше на всяко състезание, почти така, както играеше на карти по време на военната си служба.

Беше пред фалит и объркан обмисляше положението си. Но не можеше да се съсредоточи, тъй като шумовете и вълненията на хиподрума го разсейваха. Първо състезанието, после снимка на финиша /оспорван финал на състезание, когато победителят се установява само със снимка/ и накрая болката от загубата. Тази трескава атмосфера не подхождаше на неговата система на игра. Нужни бяха други условия, ако искаше да продължи майсторската си система.

Джим започна да играе в Рено, Невада, където можеше да залага навред из страната под ръководството на спокойни и внимателни букмейкъри. Преместването в Рено му предложи спокойна атмосфера и обкръжение от професионални играчи. Джим също се считаше за професионалист. Беше обграден от истински мъже.

Джим се превърна в спокоен, хладнокръвен и пресметлив играч и прекарваше часове наред със състезателни коне, изучаваше всички възможности за залагане, условията и видовете методи, за да направи „правилни инвестиции”. Обзалагането се превърна в „инвестиране”, което би могло да осигури прехраната му. Джим се не съобразяваше с това, че конете, на които залага, не можеха да прочетат същите информации като него. Печалби имаше достатъчно, но не забелязваше, че повечето от изборите на коне се дължаха на случайността. Често пъти потупваше с пръст коня, на който щеше да заложи. С това резултатът не се променяше.

Скоро Джим започна да прави известни залози под давление на времето и за да го съкрати, предприе „инвестиции”, които се ориентираха по цвета или по името на животното. За съжаление, веднъж той се противопостави на вътрешния си порив да заложи на кон наречен Доналъд Дъг. Как можа само да пропусне да заложи на кон с многообещаващото име? Ако беше заложил на този кон, за известно време щеше да живее „добре”.

Докато Джим беше в Рено се запозна с Черния Джак /игра на двейсет и едно/ и рулетката, и разбра, че този вид игра му предлага много по‐добри възможности. Защо трябваше да чака конните състезания? Защо трябваше да губи време и постоянно да обмисля имена и шансове за печалба? Чувството, че количеството отново важи, се възроди. „Колкото повече играеш, толкова повече ще спечелиш”. Масите за игра отговаряха точно на новата философия на Джим.

Редовните обиколки на масите за игра предизвикаха бедствие. Той наистина не беше в армията, но положението беше същото. Войната бе свършила, но борбата продължаваше. Задлъжняването му беше стигнало крайните си предели. След като в продължение на месеци бе губил, Джим се върна на автостоп вкъщи и реши да сложи ново начало.

Предвид на постоянния си фалит, Джим започна да обмисля как да сложи край на картоиграчеството. Имаше чувството, че е по‐различен от нормалните хора. Но такива мисли се появяваха и бързо го напускаха. Той опита с други методи, например да не обръща повече внимание на резултатите от състезанията, отпечатани в ежедневниците. Тези опити за самоконтрол функционираха също временно, но най‐сетне му падна в ръцете пачка банкноти и той се озова в Санта Анита.

Джим започна да пие и обиколките из кръчмите преди и след игра станаха кулминация на деня. Когато нямаше пари за игра, Джим прекарваше времето си в барове. За първи път обърна чашката след една загуба. Но както и да е, Джим не пиеше никога, докато играеше. „Играчите не правят две неща по едно и също време!”.

Проблемът с алкохола доведе Джим при „Анонимните алкохолици”. В тази общност Джим се запозна с бъдещата си съпруга Сибил. Макар че беше много задлъжнял и с много износено облекло, Джим не можеше да осъзнае своята страст към хазарта. И как? Всеки играеше. Светът играеше. Животът сам по себе си беше игра. Индустриалци с огромни успехи бяха встрастени играчи на най‐високо равнище. Хазартът беше нещо добро. Но защо при него не се рентираше? Джим разбра, че беше неизбежно да се откаже, но въпреки това не се предаваше.

Джим успя да преустанови пиенето. През това време играеше без план и желание. Отдавна беше загубил контрол над хазарта. Играеше, за да играе. Животът му беше безсмислен, работата – безцелна. Оцеляването сега беше по‐важно. Неговите мечти се превърнаха в реалност или по‐точно казано – реалността стана свят на мечтите му. Джим имаше силното желание да спре с хазарта и затова използва девиза на АА „Само за днес”.

Жената на Джим, която преживяваше заедно с него отказа му от хазарта, му препоръча да установи контакт с други встрастени играчи и заедно да обсъдят затрудненията, настъпили след оттеглянето от играта. Прие допълнително и терапевтична помощ. Водеше разговор с всеки, който би го изслушал. Имаше потребност постоянно да му се напомня за мъката и злото, причинени от хазарта. Но слушателите му се присмиваха: „Това ти е в кръвта. Никога няма да спреш да играеш. Искаш да играеш? Тогава – играй!” – мнозина имаха такова отношение.

Най‐после се кръстосаха пътищата на Джим и Джони, който беше приятел на „Анонимните алкохолици” и страшен картоиграч. Когато Джим се запозна с него, Джони нсе беше играл вече от десет седмици. Но най‐вече, защото нямаше повече пари.

„Мислил ли си някога да се откажеш от хазарта?” – запита Джим.

„Сигурно – отговори Джони. – Мисля за това по цял ден.”

Джим разказа на Джони, че не е играл от пет месеца и му предложи да се сдружат. Може би единият би могъл да помогне на другия. През пролетта на 1955 г. Джим и Джони решиха да основат група за встрастени играчи според принципите на АА. Тъй като се нуждаеха от повече подкрепа, към тях се присъединиха Ред и Боб. Боб беше собственик на празен железарски магазин, който се използваше за събрания на АА.

Обединяването с други комарджии и разговорите за пътя, който щеше да ги изведе от тази встрастеност, помогнаха на Джим. Желанието на Джим на играе намаля. Само представата за групата прогонваше всички мисли за игра. Когато Джони и Джим тръгнаха за първата си сбирка в четвъртък, из въздуха се носеше едно великолепно чувство на възторг.

Ред и Боб се появиха на сбирката и измислиха ново тайнствено ръкостискане. Тази церемония се състоеше от хващане на лицето с ръка, протягане на показалеца и търсене на пулса. С този метод всеки член на общността можеше много лесно да установи кой „поддържа още вярата”. Повишеният пулс би имал за последствие незабавното изключване от грвупата. Разбира се, всеки издържаше този тест, макар Ред да знаеше, че Джони е бил същия следобед на хиподрума.

Четиримата основатели се събираха около малка маса и всеки разказваше за живота си. Неизбежно се стигаше до темата колко много проблемът на картоиграчите прилича на този на алкохолиците. Затова те решиха да нарекат тази общност АЛГАМУС – това наименование призхождаше от алкохолик / АЛ/, геймблър /ГАМ/ и нас /УС/.

След като дадоха име на общността, всички участници отново си спомниха за опита си в хазарта. Всеки лъжеше по малко. Второто събиране на АЛГАМУС следваше тенденцията на първото с изключение, че лъжите станаха по‐големи. По време на втората сбирка Джим се разтревожи. Другите трима работеха заедно, поради което разговорът постепенно се насочваше към службата им. Джим имаше чувството, че групата се отклонява от темата и интересите на сбирката.

Обзет от мисълта, че трябва да работи нещо и подтикван към това от жена си, Джим често изпадаше в сериозни депресии. Обществото му повеляваше да се грижи за семейството си. Неговата натура обаче му повеляваше да играе. За да се справи и с двете, Джим започна отново да работи. Но чековете със заплата бяха искрата, която предизвика експозията, и Джим пак заигра. Дълговете, депресиите и жаждата да играе го отведоха отново на хиподрума с надеждата за печалба, която би сложила край на всички затруднения.

Джим достигна най‐ниската точка през ранната есен на 1954 г. в Boulder club, Лас Вегас. Беше на 42 години и имаше зад гърба си 21 години игра на комар. Една вечер Джим мина през вратата на клуба. Залата беше пълна с играчи, които се задържаха най‐дълго при рулетката и заровете. Джим трудно долавяше шумовете около себе си, които идваха от тракането на „едноръките бандити” /автоматите/ и от нескончаемото мърморене на мъжете, застанали пред тях.

Няколко часа преди това Джим бе прекосил пустинята с една великолепна последна мечта. Докато пътуваше през нощта с колата си, Джим мислеше за близкото бъдеще, когато ще изплати всичките си дългове. Той измисли „професионална” система за рулетката и беше спестил голяма сума пари за залагане. Скоро жетоните ще бъдат избутани към него. В мислите му всичко вървеше като по мед и масло. Неговото майсторско умение ще застави клуба да падне на колене. Трите часа пътуване бяха изпълнени с надежда, чувство за сила и успех. Тази система няма да засече. Сега ще си върне всички загуби, направени в течение на години. Неговата отчаяна жена пак ще се усмихва. Хазартът беше нещо добро. Тази система ще го докаже. По всяко време може да се преуспее. Другите също имаха успех. Беше времето на Джим. Питаше се само как ще отнесе всичките пари у дома.

В клуба системата му не функционираше. След няколко часа Джим почувства празнотата, която всеки играч усеща, когато разбира, че краят му е настъпил. Два, три други рунда и цялата заплата беше проиграна. Това беше краят. При последната игра Джим почувства явна безпомощност. Всеки долар беше заложен с увереността, че няма да има повече „печалби”. При това изпитваше странно чувство на задоволство. Изведнъж рулетката му се видя като голямо хищно чудовище, което се увива жадно около жертвата си и после я поглъща.

Бродейки безцелно из залите, Джим поглеждаше към хората и после към изхода. Мислено изиграваше сцената как напуска клуба, за да не се върне никога повече там. Но тогава му мина през ума: „Не мога да напусна това място!”. Чувстваше се като предател. Въпрос на чест е да се загуби. Беше спечелил няколко долара. Джим никога не би завършил игра, преди да е напълно фалирал или преди всеки отделен играч да е победен.

С последни сили се обърна и си тръгна. „Не поглеждай назад!” – помисли си Джим. Вървеше бавно, стъпка след стъпка, докато стигна до колата си. Страхуваше се да мисли. Знаеше, че ако само за една секунда помисли за печалба или игра, ще се върне обратно в клуба, за да прахоса и последния долар. Най‐после осъзна робията на своето увлечение по играта. Той искаше тези пари. Тази малка сума, която му беше останала, бе единствената му мисъл по време на пътуването. Ако само можеше да напусне паркинга, притежавайки парите си – това би било шанс. Той не знаеше какво ще се случи утре. Запали колата и се отправи на дългия път към дома. Джим беше готов да се откаже от хазарта.

Насполуката на общността „Алгамус” изчезна от мислите на Джим през следващите дни. Но той беше придобил опита, че чрез събирания с други встрастени играчи може да се създаде сила, която да реши общия проблем, с който отделният индивид не се справя.

Тъй като общността „Алгамус” вече не съществуваше и му липсваха търпеливи слушатели, Джим установи, че мисли за хазарт, макар и да не го желае. Беше близо до пропастта, когато през ранната зима на 1955 г. в живота му навлезе нова личност

Сибил работеше в служебното бюро на „Анонимните алкохолици”, където от време на време се обаждаха хора, които нямаха проблем с алкохола. Когато се обади един картоиграч, тя помисли за проблема на мъжа си и вече знаеше как постъпи. Това обаждане бе предадено на Джим.

Джим се свърза с Арт, който залагаше на коне. Джим откри много общи неща с Арт и го слушаше внимателно, когато Арт му разказваше за нещастието си. Беше загубил стотици долари на хиподрума. Джим разказа на Арт, че от дълго време вече не играе. Предложи му да се присъедини към него. Може би заедно биха могли да си помогнат. Разказа му, че би могъл да организира събиране с други встрастени играчи. Арт обаче отказа. Тогава Джим направи последен опит и предложи на Арт да му заеме пари, за да си осигури участието му. За Арт предложението беше добре дошло.

Джим прегледа списъка си с телефонни номера и покана на сбирка в апартамента си Текс, Ред, Боб, Джони, Томи, Кърт и Роки. Групата бе неорганизирана и всички говореха едновременно. Говореха за пари, коне, зарове и карти. Поради шума Джим имаше чувството, че се намира в Вoulder club. През тази вечер Арт бе доста тих. Тъй като никой не го подкани да говори, историята му остана неизслушана.

До пристигането на Роки събранието беше истински хаос. Той установи, че няма ръководител и доброволно се предложи за такъв. За да покаже на групата как трябва да се държи, Роки започна с реч. Всички присъстващи внимателно слушаха историята му. Роки беше много известен комарджия и историята му беше изпълнена със страшни мизи /залози/. Тогава, докато говореше, никой от присъстващите не подозираше, че Роки ще бъде убит по време на игра на покер. Следователно неговото вълнуващо изказване беше и неговата собствена надгробна реч.

Сбирката не подейства много благотворно на Арт, като изключим взетите назаем пари. На следващия ден той вече играеше и никога повече не посети сбирките. Наистина не му помогнаха, но създадоха група, която просъществува няколко месеца.

Джим продължаваше спорадично събиранията в апартамента си. Нямаше определен ден, в който да се срещат и затова сбирките бяха зле посещавани. Освен Джим, идваха още двама или трима, но никога не бяха повече от петима. Накрая събиранията съвсем замряха и Джим бе отново сам с мисълта, че е единственият човек, който желае да скъса с хазарта. Не беше склонен да приеме това поражение. Мечтаеше за редовни сбирки и за група, която да се среща в определен ден и час.

Джим разбра, че е погрешно да се събират в апартамента му, тъй като така групата нямаше никакви задължения при провеждането на сбирките. Без активното участие на всеки в групата не можеше да се развие чувство за съпринадлежност. Това спонтанно събиране беше по‐скоро приятно съвместно прекарване, отколкото сбирка. Тези срещи имаха наистина и добра страна: Джим не беше играл от една година.

Джим получи две много интересни обаждания, които му бяха препредадени от бюрото на АА. Първото обаждане дойде от Стан, репортер в местния вестник, чиято страст бяха конните залагания. Когато се обади на Джим, Стан беше страшно задлъжнял и имаше големи затруднения. И тук Джим предложи двамата да се срещат редовно, както и Стан да му позвънява винаги, когато има нужда. Стан се възползва от тази препоръка и почувства благотворното й влияние. Той спря да играе.

Вторият, който се обади посредством бюрото на АА беше Фред Шилдс. Фред беше известен радиоводещ и ръководеше специално среднощно шоу‐беседа, в което хора от близката околност бяха интервюирани относно това как се справят с личните си проблеми.

Фред търсеше интересни участници, когато влезе във връзка със Сибил. Любопитството на Фрес се събуди, щом чу да успехите на Джим и Стан при отказването им от хазарта.

Фред Шилдс беше известен с лаконичния си и остроумен начин на общуване. Когато се обади на следващия ден, Джим много се развълнува. „Фред Шилдс” – мислеше Джим, като че ли щеше да говори с президента. Фрес успя да успокои Джим и да му обясни как си представя участието му в шоуто. Ако Джим се съгласеше, Фред искаше Стан и Сибил също да участват в предаването, за да допълнят историята на Джим. Джим обмисли още веднъж дали да даде съгласие и попита дали предварително ще се състоят някакви репетиции.

„Предаването започва в полунощ – засмя се Фред. – Бъди тук навреме!”

Колкото е възможно по‐бързо Джим се обади на Стан, за да му разкаже за големия шанс да основат група за встрастени комарджии. Стан се зарадва. „Приятелю, ние май наистина извадихме голям късмет! – ликуваше той. – Обзалагам се, че след предаването ще получим над 500 запитвания”.

Джим не беше толкова ентусиазиран.

„Не – възрази Стан. – За такива неща съм добре осведомен”.

Джим намираше Стан за прекалено уверен, но не можеше нищо да промени. Стан се смяташе вече за излекуван, защото не беше играл от няколко седмици.

Вечерта Джим, Сибил и Стан се появиха за предаването в най‐доброто си облекло. Джим беше разочарован. Фред Шилдс беше облечен в риза с къси ръкави и смачкан панталон.

„Този май спи с дрехите си!” – помисли си Джим.

Всъщност това небрежно появяване бе съзнателно замислено, за да успокои Джим. Беше нервен. Поне остроумният тон на Фред беше все още тук.

Фред откри предаването с думите: „Сега, когато вие всички сте слушали за анонимните алкохолици, имаме на гости двама мъже, които са встрастени комарджии. Дамата до мен е съпругата на единия от двамата мъже и заедно представят „Анонимните комарджии”.

Стан и Джим наостриха уши. За първи път чуваха този израз. Всеки път, когато Фред Шилдс произнасяше „Анонимни комарджии”, Стан и Джим се споглеждаха сияещи. Звучеше великолепно.

Без да иска, Фред избра името на общността, тъй като то изглеждаше най‐естественото обяснение на света. Двама встрастени комарджии, които участваха в предаване, при условие, че останат анонимни.

По време на предаването Джим нервно разказа историята си. Последва го Стан. Те описаха какво означава да си встрастен комарджия и за да впечатли слушателите, Джим разказа, че работи на строежа на една къща, за да изплаща с надницата си направените дългове. През почивката Фред интервюира Сибил, която завърши с думите: „Всеки гвоздей, всяка тухла, всяка дъска е една неизиграна игра”.

Този израз впечатли Фред и той отново и отново повтаряше това изречение: „Дами и господа! Всеки гвоздей, всяка тухла, всяка дъска...” . Всеки път, когато го казваше, Джим се поизправяше и ухилваше. Беше като проповедта на планината и благодат се изсипваше върху него. Джим се гордееше с въздържанието си от хазарта.

Предаването завърши с това, че Фред Шилдс подкани заинтересовани слушатели да се обадят. Обажданията щяха да бъдат препредадени на Джим. Фред смяташе, че предаването е имало голям успех, всички потриваха ръце и очакваха телефонните обаждания. Но измина един час и въодушевлението спадна. Никой не позвъни. Великолепният план и целият оптимизъм се изпариха и се промъкна страхът. Скоро и Фред загуби самообладание и помисли, че е казал нещо погрешно. Накрая, рано сутринта, се обади един мъж. Този джентълмен искаше да знае дали Джим има за него секретни съвети за това как би могло да се спечели на конни залагания.

Предаването свърши зле. Участниците бяха разочаровани. Стан беше засегнат най‐много от това, тъй като виждаше нова надежда във връзка с Джим. Той искаше да споделя чувствата си и с други хора. А сега изглеждаше така, сякаш никой не бе заинтересован да го изслуша. Стан беше първата жертва на прибързания оптимизъм. С това сам се изложи на опасност. Желанието да помогне и да извести на другите възможността за оздравяване, не бива да има за резултат рецидив. Той не се владееше повече и заплати цената за това.

Преди радиопредаването Джим и Стан се срещаха всяка вечер. Но след това посещенията станаха все по‐нарядко и на края съвсем спряха. Един ден Стан се обади на Джим и му каза, че има малък рецидив. Сега Джим беше единственият член на новата общност. Отново беше сам с проблема си. Но все пак беше научил нещо полезно – как човек трябва да се явява на радиопредаване. Тъжен за момента, Джим се успокояваше с факта, че от две години вече не беше играл. Времето летеше така бързо. Да не играе повече, стана за Джим жизнен път.

През зимата на 1956 г. Сам вървеше покрай витрините на магазините. Нямаше пари дори за коледни подаръци на децата си. Всичко беше проиграл на покер. В своята безпомощност той позвъни в бюрото на Анонимните алкохолици.

Още същия ден Джим влезе във връзка със Сам и го изслуша внимателно. Бяха изхвърлили Сам от къщи, но все още можеше да спаси службата си като застрахователен агент. Когато чу тази отчаяна история, Джим предложи да се срещнат още същата нощ. Уговориха си час. Сам беше на края на силите си и Джим добре го разбираше. За Джим беше полезно отново да чуе, че хазартът не се рентира.

Вечерта се почука на вратата и Сам влезе усмихвайки се. Двамата мъже бързо завързаха разговор. Сам опита авантюрата си на картоиграч и ужасното си поведение. Той подчерта, че играел игра след игра, за да спечели отново парите си за здравната осигуровка. Джим му разказа за конните залагания и за системата си за рулетка и как не успя с бързото печелене на пари и за деморализиращите несполуки, които го доведоха накрая до банкрут. Сам беше друг. Той съзнаваше, че хазартът е неговият проблем. Беше честен и точен, когато се касаеше за загубите – резултат от играенето му на карти. Той веднага призна, че е побъркан по хазарта. Другите бяха говорили само за парите, които бяха загубили или не бяха успели да спечелят. Но Сам не го интересуваше защо играе и губи. Той помоли Джим за съвет как би могъл да се откаже СЕГА от хазарта.

Когато Сибил се прибра вкъщи, влезе в помещение, където се намираха двама комарджии, които се смееха. Сибил се присъедини към смеха им. Беше щастлива заради Джим. Да спреш с хазарта не означава, че трябва да понасяш предсмъртни мъки. Случилото се – случило, и понякога човек спокойно може да се посмее над него.

Сам и Джим говориха в продължение на часове и решиха отсега нататък да наричат срещите си „Анонимни комарджии”. Сибил беше уморена и двамата отидоха в едно кафене и разговаряха там до разсъмване. През следващите месеци това им стана навик. Джим въведе Сам в Дванайсетте стъпки, които използваха Анонимните алкохолици. Макар, че Сам не възприемаше духовната част на Програмата, беше готов да приеме спонсорството на Джим. Чрез редовните си срещи двамата успяха да не играят повече.

През юни 1957 г. непозната жена позвъни в бюрото на АА. Тя търсеше помощ за съпруга си, играч на покер. Джим и Сам познаваха много добре покера. Двамата се отправиха на първото си посещение, за да помогнат на друг встрастен играч. Срещата продължи кратко. Джим разбра, че сбирката свърши, когато мъжът дръпна една дълга глътка от биреното шише и се прозя.

Сам и Джим отиваха към колата, когато съпругата на мъжа се прибираше вкъщи. Тя поиска да узнае дали би могло да се помогне на мъжа й. Джим й разказа предпазливо, че мъжът й все още иска да играе и по тази причина не може да се направи много. Той и Сам се бяха опитали. Благодарна за посещението, тя спомена, че е приятелка на един репортер, който работи за „Лос Анджелис Мирър”. Освен това той прави ежедневно телевизионно предаване. При това имаше връзки с Пол Коате, известен говорител на новини и телевизионен коментатор. Тя ще разкаже на своя познат за Джим и Сам.

Джим благодари, но вътрешно се присмя: „Сигурно, и разкажи и на президента Айзенхауер за нас!”.

Джим се смая, когато на следващия ден му позвъни един репортер. Той отговори на много въпроси и се опита да даде колкото е възможно по‐голяма информация. Беше изненадан, когато в „Лос Анджелис Мирър” се появи статия. Тази статия описваше общност, наречена „Анонимни комарджии”. Джим я прочете и се обнадежди. Сигурно ще получи много читателски писма.

В края на седмицата Джим се нацупи, защото стана като след шоуто на Фред Шилдс. Нямаше запитвания, макар че тази статия беше стигнала до по‐широка публика, отколкото среднощното шоу. Пристигна само едно писмо от продуцента, от Пол Коате. С него той канеше Джим и Сам да разгледат проекта за едно негово телевизионно предаване. Ако го одобрят, Пол ще интервюира и двамата при едно от средващите си предавания.

Двамата мъже гледаха предаването, дадоха съгласието си и беше определена датата. Но Сам се отказа и съобщи на Джим, че не може да участва в предаването. В последната минута беше премислил всичко още веднъж. Ако го разпознаят в предаването, цялата му застрахователна работа ще е поставена на карта.

Джим не разказа на Пол Коате за това. Вечерта на предаването доведе заместник – Флойд, който беше близък приятел на „Анонимните алкохолици”. Джим наистина не поддържаше измамата, но в случая се касаеше за нещо голямо. Сега имаше възможност да изгради общността на „Анонимните комарджии”. Една общност, колкото и млада да бе, не можеше да се състои само от един член.

Пол беше опитен журналист и се оправяше добре с измами и мошеничества. Веднага разбра, че Флойд не е комарджия и отправяше по‐голямата част от въпросите си към Джим. Пол Коате завърши предаването с покана към зрителите да отправят въпроси към предаването. Те ще бъдат предадени на Джим и на общността на „Анонимни комарджии”. Пол Коате поздрави двамата и каза, че предаването е преминало добре. Джим напусна предаването с големи очаквания.

През следващите дни като пряк отговор на предаването Джим получи 15 писма от зрители. Всеки един искаше информация къде може да намери „Анонимните комарджии”. Джим писа на всички и организира сбирка в административната сграда на булевард.........., определена за петък, 13 септември 1957 г. в 20.30 часа. От петнайсетте, които бяха информирани за събирането, дойдоха само пет. Този незначителен интерес стана повод за създаване на теория, че „Анонимните комарджии” са само за тези, които ИСКАТ да спрат с хазарта, но не и за тези, които ТРЯБВА да го спрат. Всички, които писаха на Джим след предаването, бяха разбрали, че след много грижи и усилия трябва да се откажат от хазарта. Но само тези, които действително го искат, ще съберат сили да потърсят помощ.

Джим многократно благодари на Пол Коате за действителното разгласяване на групата на „Анонимни комарджии”. Следващите радио‐ и телевизионни предавания помогнаха също за стабилизирането на тази млада и неуверена общност. Без тяхната помощ никога не би имало сдружение „Анонимни комарджии”.

За Джим беше трудно да изчака петте дни до сбирката в петък. Беше нервен и разговаряше със Сибил как да протече събирането, как да се ръководи. Необходим беше ръководител. Новите на бяха приятели на „Анонимни алкохолици” и нямаха опит. Не бяха търпеливи слушатели. Бяха напълно чужди хора, които търсеха помощ. Джим не се чувстваше добре и се питаше дали ще се справи с положението.

Часове преди първата сбирка Джим и Сам подготвиха всичко във взетото под наем помещение, точно над бюрото на „Анонимни алкохолици”. Сам и Джим прегледаха още веднъж промените в текста на 12‐те стъпки. Сам предчувстваше, че определени части от Програмата ще бъдат отхвърлени от новите приятели. Той убеди Джим да се променят някои от стъпките.

Вечерта двамата стояха нетърпеливи напост пред административната сграда. Горе се събраха жената на Сам, Флойд и неговата съпруга, Рей Т. И брат му, както и други, дошли да пожелаят успех на групата. Всички очакваха нетърпеливо да започне сбирката.

Джим гледаше надолу по улицата и си мислеше, че никой няма да дойде. Сам беше самото олицетворение на спокойствието и се опитваше да ободри Джим. „Имай търпение! – казваше той. – Вече ще дойдат. Довечера тук ще има маса народ.”

„Погледни, някой идва!” – каза Сам.

Джим смяташе, че това са само няколко стари хора, които се разхождат. Но не беше така. Джим видя, че се появяват мъж и жена. Мъжът се отправи колебливо към старата сграда.

„Това ли е къщата, в която ще се състои събранието на „Анонимните комарджии”?” – запита той.

Тази вечер към Джим и Сам се присъединиха петима комарджии. Седяха в кръг, за да се виждат по‐добре. По‐късно Джим разказа, че дочул да се шепне в какво лошо състояние е сградата и някой отговорил: „А ти какво очакваш, хотел Астория ли?”.

Джим откри сбирката и обяви: „Това е редовна сбирка на „Анонимните комарджии” и ще се провежда всеки петък по същото време”.

След като бяха уредени формалностите, Джим разказа историята си на комарджия, както и за силното си желание да скъса с хазарта. По‐късно призна, че е изпуснал много от важните подробности, защото се е страхувал да не изплаши новите още първата вечер. Помолиха и Сам да разкаже за себе си. След това Джим даде кратко обяснение на Програмата – 12‐те стъпки, и даде думата за въпроси. Един от новодошлите постави цял ред въпроси. Беше открит преграден огън, който да унищожи проекта на Джим и да докаже, че не е необходимо да се скъсва с хазарта, докато представлява нещо добро. Но Джим опроверга всички негови извъртания. Накрая приятелят не можа да намери повече недостатъци на Програмата, описана от Джим, и се присъедини към нея.

Други се разтревожиха от събирането на пари, проведено по време насбирката. Мислеха си, че цялата сбирка е шарлатания.

Друг постави въпроса ЗАЩО е играл. За него тази информация бе най‐важна. Джим каза, че „Анонимни комарджии” не се занимават с въпроса ЗАЩО, а КАК да скъсат с хазарта. След като присъстващите нямаха повече въпроси, сбирката завърши с молитва за успокоение. Заедно произнесоха: „Господи, дай ни смирението да приемаме нещата, които не можем да променим. Смелост, за да променяме нещата, които можем да променим. И мъдрост, за да различаваме едните от другите. Амин!”

По‐късно бяха предложени кафе и понички. Цялата група си побъбри малко и помещението бавно се опразни. Някои тръгнаха направо за вкъщи, за да разкажат на близките си за новия опит. Други отидоха в едно кафене на края на улицата, за да си поговорят още.

Това събиране сложи началото на общността „Анонимни комарджии”. От този момент и място се разпространи проблемът хазарт в Калифорния, Америка и навсякъде по света.

Приятелството и другарството помогнаха на Джим да не играе повече чак до смъртта му през 1983 година. „Анонимните комарджии” бяха алтернативата за неговия проблем. Желанието на Джим да спре с хазарта беше основният камък за изграждането на общността „Анонимни комарджии”.

Благодарение на биографията на Джим научихме за първи път, че е възможно да се оздравее от болестта хазарт и да се прекрати играенето. От неговата история узнахме много неща. Все едно за колко безнадежден се счита човек, ние знаем от собствен опит, че няма безнадеждни случаи. Всеки може да оздравее от тази болест стига искрено да положи усилия. Колкото и невероятно да звучи. Макар и самите ние да бяхме в същото положение, макар и ние да се смятахме за абсолютно безнадеждни случаи. Другите също могат да се справят. Убедени сме в това.

Историята на Джим е типична за страховете и съмненията, които имахме в началото. Ще се справим ли? Има ли кой да ни разбере? Ние ли сме единствените, които искат да оздравеят от тази болест?... Скоро разбрахме, че тези страхове и съмнения са неоснователни. На сбирките на „Анонимни комарджии” бяхме заобиколени от опитни „професионалисти”. Хора, които знаеха за какво говорят. Те не измисляха историите си заради нас, защото ние самите бяхме преживели това, което разказваха. Изпитваш забележително чувство, когато четеш или слушаш биографии на други хора, а ти се струва, че е написано за самия теб. Как е възможно? Откъде знаеха тези хора какво става вътре в нас? Основавайки се на този факт, ние решихме да се доверим на тези непознати. Чувствахме се изключително добре сред тях.

С историята си Джим ни показва, че има изход от „еднопосочната улица”, макар да са отбелязвани и поражения. И на него са му били необходими години, за да разбере, че не е притежавал повече контрол над хазарта. И сам не е знаел защо. Но това не било и важно. Важен е фактът, че той не можел повече. След като стигнал до това важно разбиране, бил готов да потърси помощ.

С тази книга не се опитваме да убеждаваме други комарджии в успехите на нашата общност, на нашия път. Нито ни се плаща за това, нито е в наш интерес да привличаме хора, които още не са готови за това, което им предлагаме. Както вече се спомена, „Анонимни комарджии” не са толкова за хора, които ТРЯБВА да спрат с хазарта, колкото за тези, които ИСКАТ да спрат. Ако някой вярва, че е намерил по‐добър път, няма да му го оспорваме. Ние не се считаме за универсално лечебно средство. Убедени сме, че един встрастен комарджия може да използва и други възможности. Това може да продължи дълго време. Ние си поставяме и друго изискване – не само да останем сухи, но и да израстнем духовно. В групата го наричаме „да останем трезви”. Не искаме да продължим по характер да бъдем хората, които бяхме, докато играехме хазарт. Нашият път е път в живота.

Вярвам, че един от привлекателните пунктове на нашата общност е този, че сами можем да решаваме кой път да поемем. Всеки от нас може сам да определи темпото на своето „изтрезняване”. Никому не трябва да се казва, че е встрастен комарджия. Всеки трябва сам да реши дали е такъв.

При тези условия успяхме да оздравеем от болестта, макар някои от нас да бяха загубили всичко. Скоро повечето от нас можеха отново да се справят сами с работите си и пак да се радват на живота. Но всичко това не ни падна от небето. Трябваше да положим усилия, за да стигнем до това състояние.

Както и Джим, много от нас не се отказаха веднага от хазарта и преживяха един или няколко рецидива. Но ние продължихме и накрая бяхме възнаградени с нашето оздравяване.

Не случайно потърсихме за тази глава заглавието „Няма безнадеждни случаи”. Това означава и за нас, че има решение. Решение, открито за нас, ако силно го желаем. Едно решение, което обединява най‐различни хора. Ние знаем какво означава след дългогодишни страдания и отчаяние да стоиш на ръба на пропастта, защото и ние самите минахме през този ад. Ние също стояхме на ръба на пропастта. Активно участвахме в системното разрушаване на нашия живот. На собствения си гръб изпитахме как болестта ни разяждаше все повече, как у нас нарастваше равнодушието и накрая ни беше все едно какво ще се случи с нас. Нямаше човешка сила, която да ни въздържи от хазарта. С тези познания бяхме в състояние взаимно да си покажем как може да се живее „трезво”. Как да решаваме трудностите и проблемите си, без да играем. Как да живеем, без да играем. В началото самата мисъл да не играем никога повече ни се струваше невъзможна. Така че наше задължение е да кажем, че Програмата действа. С това откритие не сме станали по‐добри от комарджиите, които още не са намерили своя път. Не искаме да се държим арогантно поради нашите знания, а да изпълним едно морално задължение, да споделим познанията си с всеки, който го желае.

Как изглеждат тези уж „безнадеждни случаи”? По време на нашата болезнена страст често ни казваха: „Ти си побъркан, да проиграеш толкова пари! Никой вече не може да ти помогне! Не мога да разбера как така не можеш да играеш по‐малко! Липсва ти истинска жена! Имаш слаб характер! С достатъчно силна воля би се справил!”. Тези изказвания идваха от близки хора. Но никой от тях не можа да ни помогне. Никой от тях не ни разбираше. Та те играеха нормално. Тези изказвания ни накараха да мислим, че сме лоши хора и за нас няма помощ.

Отчаяни, много от нас потърсиха терапевти и психиатри, които да решават вместо нас проблема ни. Трябваше да ни обяснят защо не можем да играем нормално. Защо трябва да играем все отново и отново, макар да сме разбрали, че хазартът ни съсипва живота. Ако не можеха да ни отговорят на този въпрос или не бяхме доволни от обяснението ми, си казвахме: „Цялата работа не ни казва нищо, той самият не знае за какво говори””.

Днес знаем, че това няма нищо общо с професионалното предложение за помощ. Показваха ни го разочарованите лица на нашите сбирки. Поставяха ни въпроси, на които не получаваха отговор. „Как така играех? Защо играех?”. Ние разбирахме, че този въпрос не беше истинската нагласа, за да се направи първа стъпка /да се спре с хазарта/. Искахме да знаем причината, за да отстраним малката „недостатъчност”, за да можем отново да играем нормално и контролирано, както всички други. Вярвахме, че ако открием причината на нашата болезнена страст ще можем да решим проблема, както и да си възвърнем контрола над играта. Етикет за трезвеност имахме едва след като си признаехме, че сме встрастени играчи и за това не можем повече да играем. Че така да се каже, реагираме алергично на хазарта. Когато сме готови да признаем този факт, ние ще сме готови и за нов живот. Живот без хазарт. Ние знаем, че не можем да помогнем на никого, който не е готов да приеме помощ.

Извинявахме нашето поведение с това, че сме встрастени играчи и никоя човешка сила не би могла да ни помогне. Така, страдайки, ние наливахме още масло в огъня и продължавахме да играем. Има една известна мисъл от лекар: „Не е срамно да си болен, срамно е да не правиш нищо срещу болестта!”. Болестта е причина, а не препятствие и в никакъв случай извинение. Ние носим отговорност за себе си. И да е нелечима нашата болест, можем да се научим да живеем с този недъг. Трябва да разглеждаме страданието си като задача. Като задача да прекратим разбиването на живота си. Да започнем нещо ново. Да направим нещо за себе си. Нашето страдание ни посочи изход, събра ни с други хора, които ни разбират. Нашето страдание ни дава сили да извършим неща, които дори не сме подозирали, че сме в състояние да направим. В нашата общност се казва не без основание: „... ние споделяме един с друг опит, сила и надежда!”. Това изречение е важен крайъгълен камък за оздравяването от тази болест. Ние споделяме едно общо страдание, но не страдаме заедно. На нашите сбирки има надежда и всеки, който е престанал да играе, я доказва. И всеки, който чуе за това освобождение, добива сила и надежда. Ние се превръщаме в печеливши хора.

В нашата мъка бяхме започнали да се чувстваме като чуждоземци. Приличахме на Джим, който все се питал: „Няма ли никой друг, освен мен, който да има проблем с хазарта и да иска да се откаже от него?”. За много от нас беше впечатляващо да се запознаят с „Анонимни комарджии”. Та научихме, че не ние сме измислили извиненията като: „Изгубих си портмонето. Ограбиха ме на път за банката. Дадох пари назаем”. Усмивките на ГА – приятелите ни, издаваха, че тук не сме сами.

Въпреки че бяхме забелязали, че не сме безнадеждни случаи, у нас нарастваше страхът, че никога няма да успеем да се променим. „Много, твърде много е това, което трябва да направя! Вече съм прекалено стар, не си заслужава да започвам живота си отново!”.

А за хазарт не бяхме прекалено стари и никога не бяхме играли много, а по‐скоро твърде малко! За нас е важно, че никога не загубихме вяра и надежда. Самоотказването води до рецидив. Колко пъти сме играли и мислили: „Не ми пука! Кого го интересува, че играя!”. Самосъжалението е отрова за всяка трезвеност.

Такова отношение не може и не бива да бъде основа за дългосрочна трезвеност. Ние трябва да си изградим душевен и духовен фундамент, който да ни даде възможност да живеем трезво. Ние направихме първите три стъпки от нашата програма, наречени основни стъпки. Те действително са основата за следващите стъпки. С прилагането на тези стъпки изживяхме душевно пробуждане. Днес знаем, че Програмата функционира, когато работим над нея. Днес виждаме, че нашият встрастен начин на живот не е наказание, а шанс за здравословен живот. Докато бяхме обзети от тази болезнена страст, ние дълго търсихме и днес намерихме нашия вътрешен мир. Намерихме също връзката на Бога – така, както ние го разбираме – и с околната среда.

Тъй като често ни питат как Бог е включен в нашата програма, трябва накратко да се занимаем и с това. Ние самите смятахме тази част от програмата за ненужна, но днес знаем, че без духовност, Бог, молитва и медитация не може. Това е равнозначно да кажем: „Ако свалиш колелата на колата си, пак ще можеш да пътуваш с нея”. Ще се променим много малко душевно и духовно, ако изключим от живота си важни инструменти като духовност, Бог, молитва и медитация. Смятаме, че ще ви бъде от полза, ако прочетете докрай главите „Духовност” и „Ние стигнахме до вярата, до Бога”.

Често в нашата общност идват хора, за които не сме допускали, че ще се оправят. Идваха при нас със своите затруднения. И ние трябваше да се поучим, защото те успяха. Имаше и такива, които имаха успехи с нашата програма при преодоляването на други заболявания. Загубихме чувството, че сме чуждоземци. Знаем, че дълги години сме били болни и не сме знаели, че можем да направим нещо за себе си, защото се считахме за безнадеждни случаи. Днес знаем, че има изход от хазарта и общността на „Анонимни комарджии” ни предоставя тази възможност. Ръката на групата постоянно беше протегната към нас, ние само трябваше да сме готови да я поемем.

Никой от нас не се е примирил лесно с факта, че е встрастен комарджия и не може да играе нормално. В продължение на нашата комарджийска кариера много пъти сме се опитвали да играем като другите. Оказа се илюзия, която години наред напразно сме поддържали. Бяхме обзети от мисълта да си възвърнем контрола над играта и ако само размислим колко време и сили сме изразходвали за това! Прилагахме много методи, за да играем нормално или контролирано. Опитвахме се да ограничим нашите загуби с предварително определен лимит, да пестим за отпуска или за нещо друго, оставяхме други да управляват парите ни, опитвахме се да не правим дългове, играехме на карти без миза, спортувахме, кълняхме се на цял свят, че никога повече няма да играем. И това са само някои от методите. Но мисълта съвсем да спрем с хазарта ни беше чужда. Това вкопчване в хазарта доведе някои до полудяване и дори до смърт.

Разбрахме, че всеки от нас напълно честно трябва да си признае, че е встрастен комарджия. Това е първата стъпка към оздравяване. Преди всичко трябва да осъзнаем самоизмамата си, както и че сме такива и никога няма да станем като другите, що се отнася до хазарта. Ние сме различни! Загубихме способността да играем контролирано. И знаем, че един встрастен комарджия никога няма да си възвърне тази способност.

Всеки един от нас е вярвал, че ще придобие отново контрол. Но даже и след кратките фази на самоконтрол, неизбежно следваше още по‐голяма загуба на контрол, което често довеждаше до физическа и душевна разруха. Убедени сме, че страдаме от бързо напредваща болест. С течение на времето тя се влошава – докато играем, ние винаги сме по‐зле и никога по‐добре.

Нужно ни беше дълго време, докато си признаем, че не можем да си възвърнем контрола над нашата игра. Някои се лекуваха при лекари и психолози с цел един ден да се научат да играят контролирано. Но колкото и често да се опитвахме да се почувстваме при играта отново както в началото, не ни се удаваше. Това, което в началото беше удоволствие, се превърна в страдание, което заплашваше съществуването ни. Можем да се сравним с хора, загубили ръцете си – няма да ни израснат нови. Искаме или не, трябва да живеем с това.

Често ни питаха защо продължаваме да играем. Честно казано, и ние самите не знаехме. Стояхме пред загадка. В нашето минало може да е имало стотици аргументи защо сме започнали да играем, но когато ги разгледаме внимателно, оказва се, че нито един от тях не е бил действителната причина. Днес знаем, че затрудненията, които уж са ни тласнали към хазарта, не са били преодолени чрез него. Напротив, нашето положение значително се е влошило.

За нас се оказа безполезно да се занимаване с въпроса ЗАЩО сме станали встрастени комарджии, тъй като в края на краищата не можем да променим факта, че сме такива. Все пак, чрез инвентаризацията на собствената ни биография, както се препоръчва в нашата четвърта стъпка, ние опознахме добрите и лошите си страни. Благодарение на този начин на изследване на причините, ние се научихме да не повтаряме извършените грешки. Научихме се също, че дългогодишното въздържание от хазарт не може да ни предпази от рецидив. Разстоянието от нашата последна игра с течение на времето се увеличава, но дистанцията до следващата ни игра си остава винаги същата.

Ние ще си останем встрастени комарджии завинаги и с нищо не можем да променим този факт. Поради това на нашите сбирки говорим, че СМЕ встрастени комарджии, а не че сме БИВШИ. Ние никога не ще се излекуваме от тази болест, но можем да я спрем.

Нашата болест не прави разлика по отношение произхода на поразените от нея. Всеки може да се разболее. Някои учени и днес още се опитват да опровергаят това наше становище посредством съмнителни тези. Но в групите ни имаме яркото доказателство за това, че хазартът не е въпрос на социален произход.

За да станеш встрастен комарджия не е нужно да си проиграл милиони. Обективно погледнато, паричната сума, проиграна от някои, не ни говори нищо. Тя е нещо относително. Хиляда марки може да са много за някой, който получава месечно две хиляди, а за друг, който печели 20000 марки, това е само дреболия. Също така малко ни говори и възрастта на встрастения комарджия. Голяма част от членовете на нашата общност са под 30 години. Но хазартът не признава възрастови граници. Нараства и броят на жените в нашата общност. За да бъдеш приет при нас, не е необходимо да се появиш с една така наречена „военна история”. Достатъчно е всеки сам да определи точката си на падение.

Какви ли не неща сме слушали от нашите близки. Мнозина от тях казват: „Ти просто не умееш да боравиш с пари!”. Това е една излишна зебележка, без никакъв ефект, защото в края на краищата няма нищо чудно, че не умеем да боравим с пари. За утоляване на нашата страст се нуждаехме от пари и то колкото може повече. В това отношение нямаше ограничения. Щом получехме пари в ръцете си, отивахме да играем. Парите са мунициите за задоволяване на нашата болезнена страст.

Но не бяха парите, които ни интересуваха при играта. Всеки път, когато играехме, съзнавахме, че можем само да загубим. Даже когато спечелехме нещо, го проигравахме веднага или на следващия ден. Докато някой, който има нормално отношение към хазарта, би се зарадвал на печалбата и след това би спрял да играе. А за нас печалбата означаваше възможност отново да разпалим чувството на щастие като продължим да играем.

Че парите не бяха причината за нашия проблем, го доказваше и фактът, че много от нас имаха затруднения с хазарта, дори когато не се играеше на пари. Във връзка с нашето въздържание стои и един от най‐важните въпроси за нас. Какви игри можем въобще да играем? Някои от нас правеха голяма разлика между игри, при които се играеше на пари и други, на които не се залагаше. Нашата млада общност в началото много се колебаеше да дава препоръки. Днес знаем, че много от нас са имали рецидив, защото не са спрели напълно с хазарта. При това не играта е решаваща, а фактът, че чрез играта ние добиваме чувство на щастие, което ни прави същевременно лекомислени и може да ни изложи на опасност.

Като алкохолик, който не може повече да пие безалкохолна бира, така и ние не можем повече да играем без пари. Но ние стигнахме до разбирането, че всеки трябва да решава сам за себе си, защото се отнася до неговия рецидив. Желанието да печелим ни причини тази болест. Да печелиш е приятно чувство, което можем да произведем изкуствено, като все отново и отново се излагаме съзнателно на хазарта. В началото се радвахме на опиянението да бъдем победители. Но след кратко време дозата трябваше да се увеличи, досегашното дразнене вече не беше достатъчно. Можехме да го произведем и засилим изкуствено с парични залози. Когато залагахме 5 марки, вече бяхме нервни, при 100 марки ръцете ни се изпотяваха, а при 1000 марки или повече чувствахме истинско възпламеняване у нас.

Много хора смятат встрастените за слабоволеви. Но преодоляването на хазарта няма нищо общо със силната воля, което и за нас беше трудно да разберем. Години наред се опитвахме да докажем противното и се чувствахме като неудачници поради нашите неуспехи. Бяхме загубили ценностната си система. Болестта ни тласна толкова далече, че искахме да се саморазрушим, дори мисълта за самоубийство не ни беше чужда. Стигнали до тази критична точка, пред нас вече не стоеше въпросът дали искаме да играем или не. Просто не можехме повече, ако искахме да оцелеем. Това изказване може да се подкрепи и с факта, че никой, абсолютно никой досега не е дошъл при нас доброволно. Приятелите ни, които го твърдят, създават впечатлението, че сякаш са имали избор. Факт е обаче, че повече или по‐малко всички ние бяхме закарани чрез обстоятелствата при „Анонимните комарджии” и ако бяхме открили възможност да се освободим сами от тази си страст, никога не бихме ги потърсили.

Винаги с учудване сме установявали, че много встрастени комарджии, дошли при нас, в началото стриктно отричат да са емоционално болни. Ние бяхме като д‐р Джекил и мистър Хайд. Една объркана игра, при която накрая и самите не знаехме кои сме всъщност. Ние се разболяхме душевно. Това звучи зле, но е така. Ние сме душевно болни, ние сме емоционално, душевно, както и телесно болни хора. Макар и да сме успели да поправим всички наши външни недъзи, руината вътре в нас се нуждае от много повече съзидателна работа. Не са потребни думи, а дела.

Просто не бяхме вече самите ние, щом се касаеше за игра. В нашите ДВАНАЙСЕТ ВЪПРОСА се пита: „Дали чрез хазарта благополучието на твоето семейство ти беше станало безразлично?”. Учудващо е колко много от нас отговарят с НЕ. Но не беше ли другояче? Как беше в действителност, когато проигравахме парите си, въпреки че бяхме обещали на близките си да не играем никога повече? Нямахме ли усещането за „Плюй на това!”. Не бяхме ли спестявали от подаръците за Коледа и за рождените дни, за да проиграем парите? Не крадохме ли пари от нашите близки? Ние наистина го наричахме „заемане”, но си беше кражба, защото добре знаехме, че не можем да ги върнем и отгоре на това ни беше все едно дали нашите близки не се нуждаеха по‐спешно от тези пари. Бяхме ли се погрижили у дома да има винаги хранителни продукти, нашите деца да са прилично облечени, семейството ни да си позволи ваканция. Това е едната страна на нашата болест, която трябва да погледнем в очите. Трябва също да се научим да държим на нашето минало и да намерим сила, която да не допусне никога съживяването му.

Макар да бяхме извършили всичко това, то все още не беше достатъчно основание за нас, за да спрем с хазарта. Може да се сравним с боксьор – аматьор, който се е изправил на ринга срещу Мохамед Али и се опитва отчаяно да победи. Отново и отново е повалян на пода, всичките му ребра са вече счупени и въпреки това той не се предава. Обладан е от надудничавата мисъл, че все още би могъл да спечели. Тази игра продължава толкова дълго, колкото време му трябва, за да признае, че не може да победи. Нека другите да могат, той повече не може. Това е капитулацията /предаването/. Да признаем, че не можем да играем като другите – нормално и контролирано. КАПИТУЛАЦИЯТА НЕ ОЗНАЧАВА ДА СЕ ПРЕДАДЕШ, А САМО ДА СПРЕШ ДА СЕ БОРИШ.

Ние, „Анонимните комарджии”, приемаме възстановяването от болестта ни като милост. Като нещо, което разбира се и сигурно не е дадено от Бога. Тъкмо тази покъртителна картина на нашата болест, която ви описахме тук, ни кара да се чувстваме така. Чувството за саморазбиране крие в себе си опасност от лекомислие. В обществото се говори все за чудотворни изцеления на комарджии, които са спрели да играя ей така, без чужда помощ. Тези истории може и да са напълно верни, но всеки от нас би трябвало по‐отблизо да разгледа тези лица. По правило такива комарджии тогава са спрели да играят, но са започнали да пият или са се посветили на други страсти. Често пъти през този период те са много напрегнати и агресивни, лесно раздразнителни и освен хазарта са запазили всичките си неволи. Едно нещо не се доглежда от повечето хора, че ние, встрастените комарджии, умеем страшно добре да говорим и сме в състояние да ви свалим звездите от небето. Тъкмо защото знаем това, винаги сме много скептични спрямо такива истории. Едно можем да кажем със сигурност: ние не желаем хората, които минават покрай нас, да ни оглеждат подигравателно и зложелателно. „Анонимни комарджии” ни предлагат днес нещо много повече от спиране на хазарта. „Анонимни комарджии” ни предлагат духовно освобождение от нашата болест, това ще рече да се опитаме да премахнем съществените промени, придобити по време на нашата болезнена страст.

Ние не сме учени, които се опитват да убедят някого. От собствения си опит знаем, че ако някой се беше опитал да го изпробва върху самите нас, то сигурно би се провалил. Не желаем да убеждаваме никого, че е встрастен играч. Има само една възможност за този, който не е уверен дали е встрастен играч – да отиде в близката игрална зала и да се опита да играе контролирано. После да се опита да спре изведнъж с хазарта. Този опит трябва да се проведе няколко пъти. Ако не успее, значи е един от нас. Ако вече е дълбоко, на дъното, не е нужно да изпълнява тази препоръка. Сам вече трябва да е разбрал, че един встрастен комарджия никога не може да си възвърне контрола над играта. Освен това, има още един много по‐безболезнен начин да установиш дали си встрастен комарджия или не. Прочети ДВАНАДЕСЕТТЕ ВЪПРОСА! Те могат да ти покажат къде стоиш, но няма да ти кажат дали си встрастен комарджия. Това ти сам трябва да решиш.

Никоя друга тема не е толкова непопулярна и зле разбрана както духовността. Причината може би е в това, че не е била разглеждана достатъчно на сбирките. Всъщност това е парадокс, защото тази тема има много общо с нас. Не без основание ние твърдим, че сме духовна, а не религиозна общност. Групата се състои от хора с различно вероизповедание, от агностици и атеисти. Тъкмо защото членуването в „Анонимни комарджии” не изисква определена религиозна принадлежност, не могат да ни характеризират като религиозно общество. Ние се считаме за духовна общност, защото при нашето оздравяване се придържаме към основните духовни ценности.

За нас беше много успокояващо да узнаем, че досега сме виждали само малцина, които не са стояли на бойна нога с тази част от нашата програма. Много от нас промениха мнението си по тази тема. Поради това тази глава се заема с нашето необичано дете, за да обясни важността на духовността за нашата общност и за нашето възстановяване. Една тема на „Анонимните комарджии” гласи: „Това е съвсем обикновена програма, за съвсем обикновени хора, проблемът е, че ние сме много сложни!”. Ако прочетем тази теза и се постараем да я разберем, можем и да се опитаме да погледнем на духовността като на нещо естествено. Наистина е цяло изкуство да опишеш нещата така, че по възможност повече хора да добият точна представа. Много често за духовността се говори теотерично, сякаш е нещо непонятно. Тъкмо за нас, встрастените комарджии, често е трудно да говорим за чувства – това е част от болестта ни.

И духовността е чувство. Тя е в духа, а не в разума. Много умни хора не използват възможността да изживеят духовността, защото постоянно са загрижени за това какво ще кажат, как да се държат и така те живеят само навън, на повърхността. Те не се впускат в околния свят и се опитват чрез разума си да държат всичко далече от себе си.

Духовността ни придружава ежедневно във всички жизнени ситуации. Ние я чувстваме, преживяваме. Всеки от нас разбира нашия свят по различен начин. Ние сме различни и трябва да се научим да приемаме нашето различие. Например, когато сме в компания с хора, които нямат проблем с хазарта и някой предложи да играем на карти или да отидем за един Хайерман в игралната зала – тогава усещаме, че сме различни от тях. Знаем, че не бива да се приближаваме до Хайермана или до играта с карти. Това е ситуация, в която можем да се научим да приемаме нашата неадекватност.

Ти с право можеш да си кажеш: „Та всичко това звучи добре и хубаво, но какво е впрочем духовното?!”. Затова желаем да ти посочим духовността посредством опита, който може би и ти сам си преживял.

Да разгледаме общността „Анонимни комарджии”. Ние сме хиляди мъже и жени, оздравели от болестта хазарт. Ние сме хора средна ръка. Хора от всички възрастови групи, от всички професии, от всички социални слоеве, с различни политически и религиозни убеждения. При нормални обстоятелства никога не бихме се спогодили и и бихме се разделили, спорейки. Но нас всички ни задържа заедно едно общо решение, един общ път. Нашите биографии показват колко общи неща има между нас и ние не трябва да си придаваме важност. Ние сме като оцелелите от самолетна катастрофа, които се радват неизказано, че са останали живи. Това чувство ни свързва и ни дава голяма част от силата, от която се нуждаем в ежедневния живот. Разбира се, знаем, че само това чувство не може да крепи нашето въздържание, но това е началото.

Да не забравяме първата си сбирка. Никой от нас не се беше присъединил доброволно към тази общност. Никой от нас не беше особено щастлив да седи заедно с тези „непознати хора”. Но въпреки това останахме. Днес знаем, че останахме, защото повярвахме на приятелите, които ни говореха там за себе си. Доверихме им се, защото говореха за себе си, сякаш говореха за нашия собствен живот. Техният живот ни показваше решение за нашите собствени затруднения. Това чувство на топлота, приятелство, приемане и обвързаност, както го преживяхме на нашите първи сбирки, това е духовност.

Тези приятели ни предложиха общ път, дадоха ни телефонните си номера, по време на сбирките се занимаваха с нас, показваха ни, че сме добре дошли. Това е духовност и всеки може да си спомни за това хубаво чувство.

На нашите първи сбирки не беше толкова от значение това, което слушахме, а начинът, по който ни се казваше. Освен това беше важно как присъстващите приятели ни посрещаха. Още от самото начало бяха приятелски настроени към нас, без да ни оглеждат или да ни подлагат на приемен изпит. Не ни гледаха накриво, защото нямахме пари да пуснем в касичката и не ни караха да се срамуваме от това. На „Анонимни комарджии” им беше безразлично как изглеждахме, колко печелехме, какви бяхме по професия и как мислехме. Никой не ни нареждаше. Никой не биваше наказван за грешките си. Не е в наш интерес да притесняваме някого, за да се реши да стане част от нас. Всичко това са духовни принципи. Цялата ни общност е изградена върху тях. Затова не можем да отричаме духовността в нашата общност.

Духовността има много лица и ние ги виждаме не само на нашите сбирки. Виждаме ги, когато за пръв път осъзнаем промените у нас. Изпитваме духовността на собствен гръб, когато за пръв път се опитаме да не играем и можем да кажем: „Днес не съм играл!”. И това чувство на дълбока благодарност също е духовност.

Днес ние отново изживяваме всичко това, защото имаме свобода на избора да взимаме решения. Ние не сме повече роби на нашата страст. Благодарение помощта на „Анонимните комарджии” ние намерихме едно общо решение. Едно решение, което ни предлага много алтернативи. Алтернативи, които не винаги са лесни, но без съмнение са по‐добри, отколкото да играем. Със сигурност животът не се състои само в това да прекарваш времето си пред игралните автомати. Ние започваме съзнателно да възприемаме нашата околна среда. Отново виждаме цветята, чуваме птиците да пеят, забелязваме дребните неща, които придават стойност на живота ни. Когато живеем в съзвучие с околната среда, ние изживяваме духовност.

Какво ни затруднява да разберем духовността? Ние установихме, че бяхме нахвърляли много неща в един кюп. За нас духовността беше равна на религия, равна на църква, равна на Бог или си бяхме втълпили изречения като: „Религията е опиум за човечеството”. Страхувахме се, че духовността вероято представлява заплаха за нашата независимост. Този аргумент беше крещяща подигравка предвид факта, че никога или много рядко сме се радвали на независимост.

Друга „опасност” за нашата „независимост” беше неизвестността, защото не знаехме какво ни очаква пи „Анонимните комарджии”. В никакъв случай не искахме да се задължаваме за каквото и да е. Спомняме си с какво недоверие и съмнение отидохме на първата си сбирка „Трябва ли нещо да платя? Колко време трябва да посещавам групата? Ще ме разберат ли изобщо? Има ли и някои „нормални като мен”? Може би това е секта? Гарантирана ли е моята анонимност? Трябва ли да кажа цялата истина?” и т.н. По‐късно се прибави и мисълта дали чрез посещаването на групата няма да изпаднем в нова зависимост. Тези предразсъдъци и нашето недоверие ни затрудниха в началото да разберем какво е духовност.

Днес знаем, че никой няма да ни помогне, ако не сме готови да приемем помощта. Предпоставка за това е да имаме доверие. Проблемът се състоеше тъкмо в това за повечето от нас. Трябваше ли да се откажем от нашата критика на групите, от нашето многознайничество и деспотичност. От тази позиция можехме да видим без задръжки качествата на другите в групата, които изглеждаха съществено по‐добри от нашите. Оттук възникна вярата, че ако посещаваме и по‐нататък тези сбирки, нашите качества ще се подобрят.

Случи се така, че приятели разказаха на сбирките за духовните си изживявания, свързаха ги с групата и ние ги приехме, макар те да говореха за групата като за по‐висша сила. Ние не търсехме повече доказателства за такива изказвания, защото и в нашия живот се появиха първите успехи като добро здраве и жизнерадост.

Тогава настъпи моментът да назовем тази по‐висша сила, по‐голяма от самите нас – Бог. Успяхме да го направим, защото си имахме наша собствена, лична представа за Бог – така, както го разбирахме. Разбрахме, че духовност съществува навсякъде около нас, ако я потърсим, и не само при „Анонимни комарджии”. И затова нарекохме тази по‐висша сила Бог, защото отново имахме връзка със самите себе си и с нашата околна среда. Макар всеки от нас да имаше своя собствена представа за Бог, използвахме думата „Бог”, за да дадем име на нашето духовно преживяване. Когато на сбирките говорим за Бога, всеки си мисли за своето отношение към духовността.

Но защо духовността е толкова важна за нашето възстановяване? Ние установихме, че не може без духовност. Факт е, че никой няма да остане в нашата общност, ако не почувства, че му предлагаме едно решение. Едва когато усети духовността, когато види у нас дух и сърце, тогава ще дойде повторно. Той или тя трябва да почувстват, че имат нещо общо с истински победители, че срещу тях стоя професионалисти, които са преживели нещо, които излъчват нещо, които притежават нещо, което те нямат, но го искат. И тогава ще се опитат да живеят според вашите препоръки. Ще се опитат да живеят според препоръчаната им програма на „Анонимни комарджии” – САМО ЗА ДНЕС, ще се опитат да се стремят към смирение, обич, възстановяване.

В предшестващата глава се опитахме много обстойно да се занимаем с нашето разбиране на духовността и защо духовността е важна за оздравяването на встрастения комарджия. Опитахме се също да отстраним съществуващите предразсъдъци в тази област. Една общност, която има в програмата си думи като Бог – така, както ние го разбираме, ‐ молитва, медитация и духовно пробуждане, трябва да има становище по въпроса: „Защо имате Бог в програмата си? Няма ли от гледна точна на пропагандата да е по‐ефикасно да се откажете от него?”. В тази глава ще се занимаем подробно с такива и други подобни въпроси.

Нашата общност поставя едно единствено условие за принадлежност към „Анонимни комарджии”, а именно изискването да се спре с хазарта. В нито една от 12 стъпки не пише, че трябва да вярваме в Бог. Цялата програма е само една препоръка, която се опира на нашия опит. Ако някой мисли, че не се нуждае от тази препоръка, въпреки това е добре дошъл при нас.

Нашият път може най‐добре да се покаже чрез тази духовна част на Програмата. В това отношение ще ни помогне нашата немска история за възникването на „Анонимни комарджии”. Тогава, в началния период, преведохме програмата от английски на немски. Но бързо разбрахме, че думата Бог смущава много хора и че цялата програма клони доста към църквата. Тъй като тя дойде от Америка, а американците, както е известно, тук ги считат за малко „превзети”, се взе решение програмата да бъде понемчена. На бърза ръка бе съставена програма от 10 стъпки. Съществен белег на тази версия на програмата беше, че в нея не се срещат думите духовност, Бог, молитва, медитация или духовно пробуждане. По онова време бяхме убедени, че всичко в живота може да се обясни с логика и знания. Човекът сам си беше бог. „Нямаме нужда от този брадат мъж! Той е само за слаби и безхарактерни хора!”.

Случи се така, че един приятел на „Анонимни алкохолици”, който също имаше от години проблеми с хазарта, видял от колата си табелка на „Анонимните комарджии” на мястото, където провеждахме сбирките си. Тъй като вече познавал „Анонимните алкохолици”, решил да посети тази сбирка. С учудване установил, че тази група всъщност има страшно малко общи неща с програмата на АА. Въпреки това останал и разказал за своя опит. Нарекли приятеля „пътуващ проповедник”, защото постоянно говорел за Бог. Това доведе до разгорещени дебати в общността. Образуваха се две крила. На едната страта – тези, които вярваха в Бога или поне не се смущаваха от него, а на другата страна – тези, които не искаха да имат нищо общо с Бог.

Когато веднъж отново се разпали спор, един от съставителите на програмата от 10 стъпки взе думата и каза: „Едно, скъпи приятели, можем да установим при цялата тази критика – той е сух, а ние не!”. Това изказване улучи същината на нашата програма. Така се стигна до разцепление. Имаше групи с програма от 12 стъпки и групи с програма от 10 стъпки. На работните сбирки още дълго се спореше по това.

Днес има само още две групи, които имат за основа програмата от 10 стъпки. Но ние живеем в мир едни с други. Девизът „Живей и остави и другите да живеят!” е превърнат в дело.

Впрочем, с този опит ние не сме изключение. И в Америка, Англия, Австралия и други страни са направени промени в програмата. За това може да се прочете и в глава седма – „Петък 13”. Изказването, че тази програма е много американска, не е вярно. Това, което със сигурност може да се каже, е, че Бог изглежда е типичен проблем на комарджиите. Навсякъде по света, където нашата общност съществува, встрастените комарджии са шокирани от идеята за Бог и често се правят опити за промени в програмата.

Днес знаем, че сме махнали Бог от програмата, защото се страхувахме да не загубим собствената си притегателна сила. Материал за това предположение ни даваше голямата нестабилност и колебливост на нашите сбирки. Мислехме си, че хората, които идват при нас, по тази причина ни остават чужди и се държат настрана. Това беше нашият вътрешен страх, който ни доведе до тази стъпка. Тези, които се държаха настрана от нашата общност го правеха, защото им беше дотегнало вечното състрадание. Много от нас след сбирка се чувстваха по‐зле от преди. Посланието, което трябваше да предадем, нито някой го искаше, нито се нуждаеше от него. Кой се нуждае от мнения, състрадание и отчаяние, когато сам е затънал в тинята.

Зад големите затруднения с Бога се криеше и нещо повече. Никой от нас по онова време не искаше да признае пълното си поражение. Защото всеки, който капитулираше, би трябвало да признае, че има нещо по‐силно, по‐могъщо от него. Но нашата страст ни пречеше, не се чувствахме „нормални” хора. Едно напълно необосновано виждане, но тогава мислехме и чувствахме нещата по този начин. Кой си признава с удоволствие, че е безпомощен и слаб? Кой казва с удоволствие, че посещава група за взаимопомощ, защото е „тъп” и не може сам да подреди живота си? Вместо това ние се изолирахме. Изолирахме се, защото не бяхме в състояние да се откажем от гордостта си, която все ни повтаряше: „Трябва да си силен! Трябва да си най‐добрият! Нямаш нужда от тия глупаци! Ти ще им дадеш да се разберат!”. Нашите сбирки бяха и са изпъстрени с такива ЕГОС /аз/. Ние бяхме твърде горди да споделяме нашето страдание с други, защото не можехме да повярваме, че те ще ни помогнат. Решихме сами да се справяме, тъй като нашата болна същност ни внушаваше да не се доверяваме никому, иначе ще бъдем уязвени. Ние сме още имахме какво да крием.

Трябваше да променим това вътрешно отношение към живота, ако искахме за дълго да останем сухи /да не играем/. Ние се променихме, именно защото успяхме да се предадем. Защото осъзнахме, че имаме нужда от помощ. Защото бяхме притиснати до стената и нямаше накъде повече да отстъпваме. Вече нямахме избор. Потърсихме помощта на групата. Започнахме да се идентифицираме с другите. Измъкнахме се от нашата изолация и намерихме приятели, които ни разбираха, приемаха, подкрепяха. И като по чудо изведнъж престанахме да играем, приключихме с хазарта. Получихме силата да се противопоставим на хазарта.

Следователно ние започнахме да разглеждаме Бог като неопределена величина, която всеки може да си представи така, както му е угодно. Най‐после успяхме да видим в Бога нещо добро, нещо, което можеше да ни помогне при нашето оздравяване, ако разбира се, го потърсехме. Да, точно така, не беше нужно дори да го намерим, а само да го търсим и това можехме да направим във вид на молитва и медитация.

В нашата втора стъпка се казва: „Повярвахме, че Сила по‐Висша от нас може да ни върне здравия разум”. Там пише „Повярвахме”. Там не пише, че веднага сме повярвали. Тази стъпка говори за процес, който по наше мнение може да се постигне чрез ежедневни усилия. Ние самите имахме много затруднения, докато повярвахме, защото бяхме дълбоко разочаровани. Нашият Бог ни беше зарязал. Той не ни помагаше да печелим, а само да губим. Бог – за повечето това беше техният хазарт – беше виновен за нашата мизерия. В групата, разбира се, не искахме и да чуем за такъв Бог, който според нас беше лош и искаше да ни накаже с посещения на групата. Но тук всеки можеше да установи, че групата не беше наказание, а облекчение. В нашия живот се извърши промяна. Една промяна, която се извърши и вътре в нас. Нещо ставаше с нас. Ние повярвахме, без да сме го искали. Бяхме в състояние да се разделим с нашия ограничен мироглед. Бяхме в състояние да станем и да останем общителни, духовно открити хора. Сега бяхме по‐открити и за духовните неща. Не бяхме и толкова подозрителни. Повярвахме, че всичко ще се обърне към добро и приехме, че то може да дойде само отвън.

В началото все още се инатяхме и търсехме хора, които се съгласяваха с нашия начин на мислене, даваха право на нашите разсъждения. Странно, колко повърхностно бяхме прочели програмата. Първоначално бяхме убедени, че „Анонимни комарджии” искат да ни спечелят за вярата, за Бога. Но подобно нещо никъде не е записано. В Програмата пише само: „Повярвахме, че Сила...”, а не „Повярвахме в една Сила...”. Там не пише, че трябва да вярваме в една Сила. Ние само бяхме подканени да повярваме, за да почерпим надежда за себе си.

Друго понятие, отхвърляно в нашите грути, е това за спонсора /настойник, кръстник/ ‐ в преносен смисъл. Опитен член от групата, който да ни съпътства и подкрепя в програмата от 12 стъпки. За много от нас това е голям проблем. Мнозина мислеха, че за оздравяването ни е напълно достатъчно само да отиваме в групите и да говорим за стъпките. Зад това се криеше нашият стар навик да си играем на дядо Боже: „Ние ще се справим сами! Нямаме нужда от спонсор! Какво ли пък щени разказва той!”.

Никой не успя да изпълни тази стъпка. Тези хора вярваха, както и по‐рано, че ще се справят сами. Можехме ли действително да вземем отношение? Знаехме ли всичко по‐добре? Защо тогава още по онова време не си дадохме отговор на живота? Никой от нас, „Анонимните комарджии”, не би бил в тази общност, ако можехме да отговорим с „да” поне на един от тези въпроси. Ако го бяхме сторили, ако не бяхме толкова глупави, нямаше да си губим времето с неколцина безделници. В нашата общност има един израз: „Остави мисленето вкъщи, защото то те е докарало до тук!”. Ако можехме сами да си отговорим на всички въпроси, не бихме имали нужда от групите. Затова за нас беше важно да слушаме внимателно и да разпитваме другите за тяхното познание. Ако истински го търсехме, можехме да намерим и отговорите.

Основавайки се на това разбиране много от нас си взеха спонсор, който можеше да ни помогне да практикуваме стъпките, който да ни изслушва и комуто преди всичко да се доверяваме. Какво общо има това с Бога? Е, да, спонсорът със сигурност не е Бог и в никакъв случай не би могъл да бъде, но четири очи виждат по‐добре от две. Този принцип важи навсякъде по света. Но който не е готов да приеме такава помощ от групите, не бива да се чуди защо всичко си върви по старому. За много от нас групите бяха първоначално Силата, по‐висша от самите нас и нашият спонсор беше една малка част от тази сила, която можеше да ни помогне да си изясним нашия объркан начин на мислене и чувстване.

Но да дойдем до частта, в която ние като общност препоръчваме молитвата. Знаем, че за много хора молитвата и медитацията представляват червена кърпа /вбесява ги/, но не се ли молим, когато шепнем молитвата за успокоение. Наричаме я стих, но то си е молитва. Молим Бог да ни даде сила да приемем нещата, които не можем да променим и смелост да променим нещата, които можем, както и мъдрост да различаваме еднто от другото. Колко пъти сме се молили пред автоматите и рулетката Бог да ни помогне да спечелим? И колко щастливи бяхме, когато нашето число спечелеше? Тогава Бог беше нашият най‐добър приятел, но тежко Му, ако ни изоставеше в беда!

Да се молиш не е нищо друго, освен да водиш разговор със самия себе си, да изкажеш нуждите си, да се довериш някому. Много от нас са водили разговори със себе си още като деца и колкото и странно да звучи, това ни е донесло много облекчение. Важно е и как се молим. Ние имаме възможността да молим Бог да ни даде сила, за да не играем повече или да го помолим да нареди всички казина да изчезнат. Последното май е невероятно, но първото не е. И дори Бог да нареди всички казина да изчезнат, все още не сме решили проблема си, който е самите НИЕ.

Може би затова молитвите ни не бяха чути, защото искахме невъзможното. Защото бяхме себелюбими и затворени в себе си. Искахме пари, коли, вили, пътувания все повече и повече. Но никога не ни беше достатъчно. Никога не ни стигаше. Днес се молим за неща, от които действително се нуждаем и това, от което се нуждаем е сила. Ние молим за сила, смелост, надежда, опрощение и обич. Който търси тези неща, ще ги получи. Ние получихме по‐добър живот. Вече не се дразнехме толкова от другите хора, защото можехме да се помолим за опрощаване на тяхното лошо държание. Вече не бяхме толкова агресивни, защото ни стана ясно, че не можем повече да носим сами това тежко страдание. Можехме да го споделим с други хора. Можехме да вникнем в себе си, да медитираме, да открием защо сме толкова уязвени. Заради нашата гордост ли? Или поради нашата суетност? Като че ли имаше искрица истина в това?

Който се упражнява в молитва и медитация, практикува духовност, търси близостта на Бога, търси своето собствено Аз, както и се учи да живее в съзвучие с околния свят. Който съзнателно преживява и установява тази промяна, и е получил днес сила, за да се държи другояче, той се усмихва и неговата усмивка казва: „Аз се радвам на живота!”. Духовно пробуждане изживяваш, когато се радваш на деня, когато виждаш успехите на своята трезвеност. Когато отново ни потърсят или ни се обадят хора, които сме наранили, но които могат въз основа на нашето променено поведение да ни простят. Когато усетим милостта на семейния живот. Когато видим как действа тази Програма и при другите. Когато разберем, че повече нямаме чувство за вина. Когато сме намерили сигурност и никакви изкушения не могат да я нарушат. Това е духовно пробуждане.И можем честно и открито да кажем, че не бихме го постигнали без божията помощ.

Пътят на „Анонимните комарджии”, по който и ние вървим, ни предлага не само възможността да спрем с хазарта, но и да прочистим ума си. Видели сме много малко хора, които са вървяли искрено и право по този път и въпреки това са се провалили. Провалили са се преди всичко, защото не са успели да се разделят със старите си представи. Тези неудачници продължиха стария си живот. Ние не можем да им помогнем, защото смятаме, че никоя човешка сила не може да го стори. Ние успяхме да оздравеем по божията милост, която приемаме или отхвърляме. Бог ни даде силата, когато го помолихме за това и тя ни помогна да отстоим нашия трезвен живот. Съвсем не е трудно да станеш „сух”, проблемът е да останеш „сух”. И тъкмо тук Бог ни помогна.

Не бъди потиснат и не мисли, че не може да ти се помогне, защото на вярваш в Бога. Нашият път към трезвеността изисква безмилостна честност. Ако я имаш, смятай, че наполовина си сполучил. Не се тревожи заради статистиката, според която 95 процента от всички случаи са рецидивирали. Уверяваме те, че ако притежаваш качеството честност, ще се пичислиш към тези 5 процента, които успяват. Ако си готов да извървиш пътя към трезвеността, тогава си готов да превърнеш в дело стъпките на нашата програма.

Много от нас бяха разколебани, когато видяха какъв път трябва да изминат. Старият ни начин на мислене се опита да ни залъже, че може би все пак има и друг път – по‐лесен и по‐удобен. Още веднъж настойчиво ти напомняме, в твой собствен интерес, да вървиш внимателно и без страх по пътя на твоето оздравяване. Придържането към старите представи не води доникъде.

За да оздравеем, следвахме следните препоръчани стъпки:

1. ПРИЗНАХМЕ, ЧЕ СМЕ БЕЗПОМОЩНИ ПРЕД ХАЗАРТА И ЧЕ ЖИВОТЪТ НИ Е СТАНАЛ НЕУПРАВЛЯЕМ.
2. ПОВЯРВАХМЕ, ЧЕ СИЛА ПО‐ВИСША ОТ НАС МОЖЕ ДА НИ ВЪРНЕ ЗДРАВИЯ РАЗУМ.
3. ВЗЕХМЕ РЕШЕНИЕ ДА ОСТАВИМ ВОЛЯТА И ЖИВОТА СИ В РЪЦЕТЕ НА БОГ, ТАКА КАКТО ГО РАЗБИРАМЕ.
4. НАПРАВИХМЕ ПРЕТЪРСВАЩ И БЕЗСТРАШЕН АНАЛИЗ НА САМИТЕ СЕБЕ СИ.
5. ПРИЗНАХМЕ ПРЕД БОГ, ПРЕД СЕБЕ СИ И ПРЕД ДРУГО ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ НА ГРЕШКИТЕ СИ.
6. БЯХМЕ НАПЪЛНО ГОТОВИ БОГ ДА ОТСТРАНИ ТЕЗИ НЕСЪВЪРШЕНСТВА НА ХАРАКТЕРА НИ.
7. СМИРЕНО ГО ПОМОЛИХМЕ ДА ОТСТРАНИ НАШИТЕ НЕДОСТАТЪЦИ.
8. НАПРАВИХМЕ СПИСЪК НА ХОРА, НА КОИТО БЯХМЕ ПРИЧИНИЛИ ЗЛО И ПОЖЕЛАХМЕ ДА ИЗКУПИМ ВИНАТА СИ ПРЕД ТЯХ.
9. ЛИЧНО ИЗКУПИХМЕ ВИНАТА СИ ПРЕД ТЕЗИ ХОРА, КОГАТО БЕ ВЪЗМОЖНО, ОСВЕН В СЛУЧАИТЕ, КОГАТО ТОВА БИ НАРАНИЛО ТЯХ ИЛИ ДРУГИ.
10. ПРОДЪЛЖИХМЕ ДА ПРАВИМ РАВНОСМЕТКА СЪС САМИТЕ СЕБЕ СИ И КОГАТО ДОПУСКАХМЕ ГРЕШКИ, БЪРЗО СИ ГИ ПРИЗНАВАХМЕ.
11. ПОСТАРАХМЕ СЕ ЧРЕЗ МОЛИТВА И МЕДИТАЦИЯ ДА ПОДОБРИМ СЪЗНАТЕЛНИЯ СИ КОНТАКТ С БОГ, ТАКА КАКТО ГО РАЗБИРАМЕ, КАТО СЕ МОЛЕХМЕ ЕДИНСТВЕНО ДА НИ БЪДЕ ОТКРИТА ВОЛЯТА МУ СПРЯМО НАС И ДА НИ БЪДЕ ДАДЕНА СИЛАТА ДА Я ИЗПЪЛНИМ.
12. ДОСТИГНАЛИ ДО ДУХОВНО ПРОБУЖДАНЕ КАТО РЕЗУЛТАТ ОТ ТЕЗИ СТЪПКИ, НИЕ СЕ ПОСТАРАХМЕ ДА ПРЕДАДЕМ ТОВА ПОСЛАНИЕ НА ДРУГИ КОМАРДЖИИ И ДА ПРИЛАГАМЕ ТЕЗИ ПРИНЦИПИ ВЪВ ВСИЧКИТЕ СИ ДЕЛА.

Много от нас казваха, че не могат да спазват тези „заповеди”. Ако и ти се чувстваш така, можем да те успокоим. Първо, отнася се не до заповеди, а до препоръчителна лечебна програма, и второ – ние не сме светци, нито пък бяхме съвършени в изпълнението на тези стъпки. Трябваше да изпълним 100% само първата стъпка. Всички други стъпки ни служеха като ръководство и трябваше да ни посочат правилната посока. Тук не става дума за съвършенство, а за напредък. Съвършенството е прекрасен идеал и го наричаме Бог. Макар и да знаем, че едва ли ще ни се удаде да станем точно като нашия идеал, то поне трябва да опитаме. Втората стъпка – „Повярвахме, че Сила по‐Висша от нас може да ни върне здравия разум”, положи началото на нашата надежда. Нашата последна светлинка‐надежда беше вярата, че „Анонимни комарджии” ще ни помогнат да се извисим духовно. Наричаме го духовно оздравяване. Трябваше да се освободим от това безумие, което ежедневно помрачаваше живота ни. Трябваше да се освободим от болките, които ежедневно търпяхме и групите се оказаха алтернативата за нас. Който е разбрал това, е стигнал до третата стъпка: „Взехме решение да оставим волята и живота си в ръцете на Бог, така, както го разбираме”. Трябва да приемем, позовавайки се на практиката, че нашето своеволие /своенравност/ ни е водило досега по погрешен път, който е бил в наша вреда. С тази упорита нагласа сме тичали с главата напред право към стената. „Остави болния си начин на мислене в гардероба, защото той те докара до тук и нямаш нужда от него на нашите сбирки!”. Ако всеки от нас споделяше на сбирките всичко, което му минаваше през ума, и до днес щяхме да играем и нямаше да сме „сухи”. По тази причина ние споделяме само опит, сила и надежда. Всеки от нас искаше да покаже на другия какъв чудесен човек е. Всеки от нас искаше да ръководи шоуто в групата. Но не можем да си позволим такава своенравност. Трябва да сме готови да приемем „малката” си роля в живота и че Бог дирижира всичко. Ако сме готови да се доверим на неговото ръководство, ще имаме вътрешната нагласа за изпълнението на останалите стъпки. Четвъртата стъпка – „Направихме претърсващ и безстрашен анализ на самите себе си”, се занимава с описание на нашия характер и живот и то колкото се може по‐задълбочено и безстрашно. Същината на тази стъпка е да установим какво има вътре у нас. Повечето от нас на първо време видяха само отрицателните си страни. Но за пълната инвентаризация е необходимо да се изброят и положителните ни черти. В тази четвърта стъпка се говори за това да отнемем хранителната почва на нашата болест – хазарта. НЕНАВИСТ, НЕГОДУВАНИЕ, ОГОРЧЕНИЕ, ПРИТАЕНА ОБИДА, ЯД, РАЗОЧАРОВАНИЕ, ПРИКРИТО СЕКСУАЛНО ПОВЕДЕНИЕ са истинската храна за болестта ни. При четвърта стъпка се опитваме да установим колко от всичко това го има вътре в нас. Необходимо е да се разделим с всичко лошо и вредно. Но как да разберем какво трябва да променим, ако не знам какво и къде? Чрез нашия дългогодишен хазарт започнахме да се чувстваме във въздушната си кула като в роден дом. Започнахме да вярваме в историите, които сами си измисляхме. Налагаше се решителна инвентаризация!

Най‐изпитаният метод е да се напише биография, която да съдържа всичко, което ни се е случило през живота. Това ще ни отнеме време, защото такова описание не може да се направи задълбочено и изчерпателно за един ден. Много от нас употребиха месеци за това. В животоописанието ни трябва да има всичко, абсолютно всичко, все едно дали смятаме, че това или онова не е толкова важно или пък се срамуваме от него. В нашето болнаво своенравие /своеволие/ не можем сами да решим кое е лошо или добро за нас и за да не рискуваме отново, трябва да напишем всичко, абсолютно всичко. Една мъчителна, трудна работа, но тя се възнаграждава с трезвеност. Препоръчва се предварително да се поговори с опитен приятел от групата или с нашия спонсор. За много от нас това беше чудесна помощ, защото той ни водеше правилно през нашата четвърта стъпка. Често пъти четвъртата стъпка се връзва с едно изследване на причините. Често ни питат коя е причината за нашия хазарт и някои задават този въпрос с надеждата, че има и друг път за изцеление от тази болест. Според мотото: „Ако познавам причината, мога да излекувам болестта”. Трябва обаче да припомним, че тук не се касае за счупване на ръка, която лекарят поставя в гипс и след няколко седмици всичко отново е зараснало. Нашата болест е много по‐сложна. Тя не се задоволява с краткосрочни методи на лечение. Макар и привидно да сме намерили решение за момента, да се отнасяме вече другояче към една или друга ситуация, не бива да забравяме, че сме хора и все отново и отново се изправяме пред затруднения. Ако спрем тук и се откажем, има опасност да рецидивираме, преди всичко ако сме твърде горди и не помолим за помощ. Ние не можем да си позволим лукса да мислим по стария начин. Трябва да се разделим с него.

Когато сме нанесли всичко това на хартия и сме свършили с четвърта стъпка, трябва да я споделим с някого. Някои от нас бяха шокирани, когато се озоваха в Пета стъпка. „Защо трябва да издавам на някого най‐интимните си тайни?!” – ни питаха ужасени. Съвсем просто е – защото ние, встрастените комарджии, не бива да си играем на криеница. Това ни ограбва силата, която можем да употребим по‐добре при нашите настоящи затруднения.

Петата стъпка казва: „Признахме през Бог, пред себе си и пред друго човешко същество истинската същност на грешките си”. Мошеникът естествено вярваше, че е достатъчно от време на време да се обажда на сбирка и с това приключваше. Други вярваха, че е достатъчно да признаят сами на себе си грешките си. Защо трябва да осведомяват и други за тях? Ние всички знаем, че ние, встрастените комарджии, сме истински майстори в самоизмамата. Толкова години сме се залъгвали, следователно за нас не е проблем да го повторим още веднъж. Някои от нас се опитаха да прескочат тази стъпка, тъй като не намериха смелост и готовност да се разделят със старите си възгледи за живота. Просто не искаха да разберат, че са постъпвали погрешно. Това поведение доведе много от нас до рецидив, защото предпочетохме да останем сами с проблемите си.

Днес знаем, че отделният член на нашата група няма голяма възможност да обсъжда изчерпателно проблемите си на сбирките. Много се чувстват потиснати от факта, че там седят хора, с които не се познават чак толкова добре. Мисълта да разголват душата си пред цялата група не им харесва. Дори и тези от нас, които не се затрудняват да говорят пред групата за своите проблеми, в началото говорят само за неща, които не са им неприятни. Само малцина намериха сила да бъдат непринудени и открити. Тъкмо защото имахме този опит, възникна потребността от едно лице, на което можехме да се доверим безусловно, което ни разбираше, което ние уважавахме, което притежаваше нещо, което и ние желаехме и чието духовно ръководство можехме да приемем. Това лице наричаме спонсор /настойник, кръстник/. Така отделният член на групата намира възможност да се заеме по‐задълбочено с работата си и вече не е сам с ограничените си схващания. Четири очи виждат по‐добре от две.

Нашето животоописание няма голяма стойност, ако не се разделим с всичко непотребно. Ако един зарзаватчия установи, че има 10 гнили домата на лавицата си, едва ли ще ги задържи. Затова е важно да споделим с нашия спонсор животоописанието си, за да установим двамата заедно къде при нас са „гнилите домати”. Това понякога може да е много болезнено, защото ще трябва да се разделим с неща, на които все още се радваме. Тук обаче няма място за съжаление, защото „гнилите домати” в главата ни започват да миришат неприятно и могат да навредят на неща, които не са още чак толкова зле. В такъв развален въздух не може да се мисли ясно. В английския език съществува израз „stinking thinking”.

Ако сме споделили нашата инвентаризация с друг човек, то ние сме направили стъпка, която от години не е била предприемана. Така напуснахме нашия собствено ръчно изграден затвор. Много от нас именно при този акт на освобождение и облекчение за първи път почувстваха, че има Бог. Страданието ни свърши, товарът ни се смъкна. От сега нататък ще го носим заедно с друг човек.

Тук преживяхме нещо, за което мислехме, че вече не съществува. Стори ни се чудо, тъй като по‐рано бяхме опитвали да се освободим по други начини от това бреме. Търсехме психолози, лекари и терапевти, с надеждата, че те ще ни помогнат. Но трябваше да си признаем, че не бяхме честни. Не им разказвахме цялата истина и премълчавахме важни части от нашата история. А може би не бяхме готови да последваме препоръките им. Не им се доверихме, защото смятахме, че ни предлагат тези препоръки не от искрен интерес към нас, а защото това им е работата. Често пъти такива специалисти малко обръщат внимание на встрастените комарджии и имат основание да се съмняват в нашата сериозност. Но при нашата Пета стъпка ние споделихме нещо с някого, чийто интерес беше само собственото му оздравяване. Защото ако искаше да запази своята трезвеност, той беше задължен да предаде познанията си на друг човек. Ако някой по‐рано се е изповядвал в църква, това е било само за успокоение на нечистата му съвест, а не за да промени искрено нещо в положението си.

Ако сме направили Пета стъпка според препоръките, ние си отиваме вкъщи вглъбени в себе си, размишляваме още веднъж за случилото се, за да сме сигурни, че не сме изпуснали нещо. Ако сме дали най‐доброто от себе си, тогава ще се почувстваме по‐добре и можем да благодарим на Бога, че ни е освободил от нашата мъка и самота.

Шеста стъпка гласи: „Бяхме напълно готови Бог да отстрани тези несъвършенства на характера ни”. Тя подчертава още веднъж готовността ни да се разделим с нашите недостатъци. Тук се различава детето от възрастния. Детето би продължило да рови из тинята, без оглед на това дали ще се изцапа или не. Това му доставя удоволствие, а каквото доставя удоволствие не може да бъде нещо лошо, нали? Възрастният човек веднага ще разбере, че не всичко, което доставя удоволствие, е добро за собствената му личност. Децата, които се ровят в тинята, си имат ядове само с родителите си.

Шеста стъпка се позовава на разбирането, че еуфорията на нашата Пета стъпка не ще трае дълго. Някои от недостатъците ни, споменати в Пета стъпка, толкова много ни харесваха, че не искахме да се разделим с тях. Кой от нас не се радва да се чувства по‐добре от другите? Кой от нас не е бил доволен да се измъкне от неприятни хора? Колко от нас си мислеха, че гордостта е наше добро качество, защото изтъкваше колко сме чудесни? Кой не е бил поне веднъж арогантен? Кой не се е държал отчуждено, без оглед на това дали ще нарани някого? Списъкът е дълъг и всеки човек е различен, но въпреки това всички имаме нещо общо. Четвъртата и петата стъпка наистина са безполезни, ако не искаме да изхвърлим „гнилите домати”, а да ги занасем отново вкъщи и да ги поставим на лавицата. Сигурно никой от нас не е напълно готов за това, но тъкмо тук е необходимо да се опитаме да го направим. Нека се опитаме просто да се държим по различен начин. Нека се опитаме да не ядосваме съзнателно други хора, да не пътуваме гратис, да не препускаме като бесни по улицата с мотора си, да не се гордеем така дяволски с неща, които не сме постигнали сами. Ако вътрешно сме готови да се разделим с тези недостатъци на характера си, ние ще изпълним вече Шеста стъпка. Ако наистина имаме тази готовност, Бог ще ни освободи от нашите „гнили домати”. Може би някой вече е преживял боклукчията да позвъни на вратата и да попита дали сме сигурни, че не искаме да запазим тези „гнили домати”. Ако не ги искаме, те ще бъдат отнесени и кофата за смет /главата ни/ изпразнена.

Седмата стъпка: „Смирено го помолихме да отстрани нашите недостатъци” ни дава силата да вземем правилно становище. За много от нас тази стъпка беше голям проблем, защото не знаехме какво трябва да разбираме под „смирено го помолихме”. Някои от нас се чувстваха унизени само като помислеха, че трябва да приведат в изпълнение такава „глупост”. Тази стъпка се позовава на познанието на Шеста стъпка. Ние се молехме на Бога да ни даде сила да извършим нашата вътрешна промяна. Ние бяхме заети тук с това да проявим истинското си Аз. При това трябваше да се разделим с недостатъците си. Тази стъпка беше за нас освобождение. Ние се освободихме от нашето зло. Мислехме го за толкова трудно, но който се моли за сила, ще я получи.

Смирението е една от най‐важните думи за встрастения комарджия, който желае да оздравее. Сигурно един трезвен живот няма да е така вълнуващ като този, който сме се опитвали да живеем по‐рано. Ако разгледаме новия живот повърхностно, може би ще ни се стори скучен. Но трябва да приемем нещата, които не можем да променим. Това, което можем да променим, е нашият вътрешен поглед, нашето вътрешно отношение към нещата. Трябва да бъдем смирени, когато отидем в групата и признаем пред другите, че сме встрастени комарджии. Пътят до тук изискваше от нас много смирение, но ние не бяхме разочаровани. Много неща се промениха за нас. Някои от тях днес са по‐лесни, тъй като вече не правим проблем от всяко нещо. Ние не искаме повече да се ръководим от нашите отрицателни впечатления. Имаше времена, когато молехме някой да ни ръководи. Когато смирено молим някого, това означава, че сме готови да тръгнем по нов път. Ние сме готови да растем по образ и подобие на Бога. Ние приемаме, че само чрез божията сила можем да се променим и да станем други хора. Ето защо коленичихме и помолихме Бог за помощта му.

За нас беше настъпил моментът да приведем в дело новия си начин на живот. Вече бяхме готови да приемем един нов начин на живот и търсехме по‐добър контакт с нашата околна среда. Едва сега бяхме в състояние да възстановим щетите, които бяхме причинили на хората. Това възстановяване беше обосновано и от това, че сега явно се стараехме да се поучим от погрешното си поведение. Нашите близки видяха промените у нас и разбраха, че не сме вече „кучи синове” както някога. Осмата и деветата стъпка се занимават именно с това възстановяване на щетите. След като се заловихме да отстраняваме отломките в собствените си руини, беше време да отстраним и развалините в отношенията ни с другите хора.

Стигнахме до Осмата стъпка: „Направихме списък на хора, на които бяхме причинили зло, и пожелахме да изкупим вината си пред тях”. Можем да сравним този списък със списъка за покупки. Преди да се заловим да признаваме на другите нашите грешки, е разумно първо да погледнем действителните размери на нашето погрешно поведение. В този списък стояха имената на хора, на които бяхме причинили щети – пряко или косвено. Това бяха членовете на семейството, колеги, приятели, работодатели, познати и др. Този списък се препоръчва и поради това, че не винаги е разумно да се възстановяват нанесените щети при всички хора. Не бива да го правим в случай, че можем да ги уязвим. Разумно е също да обсъдим този списък с по‐опитен приятел от групата или със спонсора си. Във всеки случай не трябва да се действа прибързано, защото иначе могат да възникнат по‐големи щети от предишните. Ако например сме присвоили пари във фирмата, където работим, ще бъде фатално за семейството ни и ще рискуваме работата си, ако в добронамереното си престараване отидем при директора или шефа и му признаем злоупотребата си. Нашето семейство е зависимо финансово от нас и за да не му причиним щети /тъй като не то е проиграло парите/, е по‐добре да изчакаме. Ергените могат да реагират по‐различен начин, защото те не издържат семейство. Въпреки това всяка стъпка трябва да се обсъжда с друг приятел от групата и всяка ситуация да се разглежда индивидуално.

Деветата стъпка гласи: „Лично изкупихме вината си пред тези хора, когато бе възможно, освен в случаите, когато това би наранило тях или други”. Не е написано, че трябва да се измъкваме от последствията. Трябва да отговаряме за това, което сме извършили.

Много от нас са признали на работодателя си за присвоените пари. Осъзнахме, че нашето поведение е било погрешно и бяхме готови да върнем парите. Но това обезщетение имаше по‐скоро символично значение, защото моралните щети не могат да се заличат с каквато и да е сума пари.

На много хора бяхме нанесли щети. Бяхме ги накарали напразно да ни чакат, не спазвахме уговорените срещи. Заемахме от тях пари и обещавахме най‐тържествено, че скоро ще си ги получат обратно. Но минаваха години, ние не връщахме заетите суми и така постепенно загубихме приятелите си. Трудно намирахме смелост да възстановим щетите при тези хора, защото се срамувахме. Цялата работа беше тягостна а понякога бяхме и зле настроени спрямо нашите приятели, защото те с право ни критикуваха. В разговор на четири очи с нашия спонсор обаче осъзнахме колко много сме ги наскърбили. Те ни се бяха доверили, а ние ги бяхме измамили. Но тогава това малко ни интересуваше. Само нашата страст беше важна и за нейното задоволяване бяхме готови на всичко. Все едно ни беше дали нашите приятели ни чакаха под дъжда, както се бяхме уговорили. Беше ни безразлично дали заетите от тях пари не им трябваха спешно. И след като се бяхме държали така спрямо тях, на всичкото отгоре се обиждахме, че ни наричат лъжци, измамници и паразити. Наистина ли сериозно вярвахме, че тези хора са толкова глупави, че да тичат вечно подир нас. Налагаше се спешно да потърсим тези хора или поне да им пишем. Трябваше да намерим подходящи думи – внимателни и благоразумни, които да извинят нашето лошо поведение спрямо тях. Разбира се, ние възстановихме всички материални щети. Рядко се случваше да не ни изслушат, да не приемат признанието и извинението ни, и повечето от хората ни дадоха възможност да подобрим отношенията си. Често и те разказваха случаи, при които не се бяха държали добре.

Важно при възстановяването на добрите отношения е да не се говори за грешките в поведението на другите, а изключително само за нашите грешки. Няма значение колко другият човек ни е наскърбил, няма значение дали нашата чувствителност основателно е била засегната или не. В осмата и особено в деветата стъпка се говори за нашето неправилно поведение. Ако ние не се съобразяваме с това и вярваме, че можем да се държим и по друг начин, ще причиним още по‐големи беди и е по‐добре да се откажем. Ако кажем на другия човек с какво е сгрешил спрямо нас, той ще се отдръпне и отношенията между нас ще се влошат. Да не сме толкова глупави! Тези две стъпки се отнасят до това как да подобрим отношенията си с другите и тук не можем да си позволим изключения само защото педстоящото обяснение с даден човек ни е неприятно. Ако мислим, че не сме готови за тези стъпки, можем да препоръчаме, както в Седма стъпка, да помолим Бог да ни даде сила, за да се освободим от тези наши недостатъци. Можем да Го помолим за сила, смелост и повече почтеност в нашия живот.

Не успяхме да обезщетим някои хора, защото междувременно бяха починали. Тогава помолихме Бог да прошка и я получихме. Някои грешки в нашето поведение отстранихме, други недостатъци променихме и знаехме, че Бог ни е избавил от вината, иначе не би ни дарил истинско щастие.

Много е важно да подобрим отношенията със собствената си съпруга и деца. Трябваше да поговорим с тях обстойно за нашите грешки. Нужни бяха усилия, за да възстановим връзката със съпругата и децата си. Някои жени на анонимни комарджии отговориха на този опит с това, че вече всичко е забравено и няма защо да си губят времето с приказки. Но не бива да се заблуждаваме, в действителност всичко изглежда другояче. Дълбоко в душата си те бяха наранени, все още не ни се доверяваха напълно и в подсъзнанието си ни смятаха за отговорни за това, че вместо отдавна да сме купили къща на семейството, ние сме прахосали парите. Бяхме готови да опитаме всичко, но да поставим нашите отношения на здрава основа. Трябваше да кажем на жените и мъжете си, че те са важни и необходими за нас и сме готови да положим ново начало. Това означава, че няма да изграждаме отношенията си върху фундамент от ненавист и огорчение. И преди всичко трябва да бъдем честни към нея/него. Ако само един единствен „труп остане скрит в килера” или премълчим нещо, рискуваме цялата си новоизградена връзка с нея /него. Нашите партньори ни подкрепяха в трудни моменти, сега ние бяхме длъжни да сторим същото. И те имаха слаби моменти и се нуждаеха от подкрепа. Колко хубаво е в момент на несигурност мъжът ти да е вкъщи, до теб, да те изслуша внимателно и да те посъветва. Трябва да покажем, че отново се интересуваме от нашите жени и деца. Можем да предприемем излети с тях, да помагаме в домакинството, да им поднасяме малки подаръци. Можем да каним приятели на гости или да заминем заедно на почивка. Отново имахме време за семейството си. Трябваше да обърнем внимание на грижите и нуждите на нашите любими. Някои от нас седяха с жените си и разговаряха за себе си, за ежедневието, за децата. Изслушваха се взаимно и така всеки знаеше какво става с другия.

Много от нас бяха изпълнени с благодарност и се радваха на новия си живот. Отново изживяхме чувства, които мислехме, че вече не притежаваме. Не трябваше да се мъкнем по улиците като звънарят от Нотр Дам само защото имахме нечиста съвест. Ако някой ни попита къде сме били вчера, можем да му отговорим. И хубавото в това е, че даже и след месец, а и още по‐късно, ще можем да го разкажем, защото вече не лъжем. Не трябва да размисляме и да си припомняме какви извинения и увъртания сме използвали предишния път. За да запазим това състояние на трезвеност и да го подобряваме, се отправяме към така нареченото „Maintaining Steps” /да отстояваме стъпките/. Това ще рече да запазим постигнатото и да го задържим.

Десетата стъпка ни казва: „Продължихме да правим равносметка със самите себе си и когато допускахме грешки, бързо си ги признавахме”. Тук имаме възможността да разглеждаме критично нашето поведение, за да сме сигурни, че се намираме на правилния път. Трябваше да се погрижим страхът, непочтеността, алчността, гордостта и леността да не се настанят отново в нас. Те са хранителната почва за нашата страст. Сега бяхме в състояние да помислим за трудностите в ежедневието ни. В ежедневния ни съвместен живот с други хора се опитвахме да действаме с обич, търпение и разбиране. Към здравословния начин на живот спада и това, че днес можем да си признаем колко често сме били несправедливи. За това можехме да говорим с нашия спонсор, в групата или с друг приятел. Но поне бяхме намерили решението за нас – можехме да говорим за това и не губехме нищо друго освен гордост, ненавист, мързел, алчност. Истинска сила е нужда, за да устоиш на слабостите си.

Единадесета стъпка гласи: Постарахме се чрез молитва и медитация да подобрим съзнателния си контакт с Бог, така както го разбираме, като се молехме единствено да ни бъде открита волята Му спрямо нас и да ни бъде дадена силата да я изпълним”. Тази стъпка се отнася до това да подобрим връзката си с Бога и околния свят. В нашата трезвеност ние винаги ще се изправяме лице в лице с много изкушения, които не винаги са във връзка с нашата страст. Не винаги само хазартът нарушава нашия вътрешен мир. Понякога това са хора, места или ситуации, при които не знаем как трябва да се държим. Как да постъпим, когато някой ни дразни, обижда или ни причинява щети? Какво да направим, когато при трудна ситуация усещаме, че нашето спокойствие изчезва Когато имаме злополука, стрес в работата си или сме се напъхали в улично задръстване, или когато някой, на когото държим и обичаме, умира? Как да се държим тогава? Какво да направим, ако се озовем на места, които ни напомнят за лоши преживявания в миналото? Как да постъпим, ако се озовем в напълно нова за нас ситуация и трябва да вземем важно решение? На всички тези въпроси намираме отговор, ако потърсим вътрешния смисъл на Единадесета стъпка. Там пише, че можем да се помолим или да медитираме и така ще разберем Божията воля. Много от нас имаха добър опит с молитвата за успокоение. Молитвата и медитацията са средства, които ни помагат да устояваме на изкушенията на ежедневния живот. Ние не можем да си позволим да се поддадем на тези изкушения. Ако го направим, рискуваме нашата трезвеност. Ако някой ни е ядосал, трябва да си кажем на ум една молитва, с която да помолим Бог да ни даде сила да простим на този човек. Другите хора също са болни като нас. И те се страхуват и не винаги знаят как да си помогнат. Ако разберем това, ще намерим сила да им простим, тъй като не трябва да сме и съдия, и палач. Вярваме, че Бог ще се заеме с тях и справедливо ще реши как да постъпи с тях. И ние трябваше да заплатим за нашето безотговорно поведение и днес знаем, че в това отношение изключения не се правят. Следователно защо да се замеряме с камъни, след като сами седим в стъклена къщичка? Ако можем да добием такова смирение, все повече хора ще ни се възхищават и ще ни питат как сме го постигнали.

За нас, анонимните комарджии, е важно да търсим контакт с Бога не само когато сме зле, а да си спомняме с благодарност кой ни дава ежедневно щастието в живота. Ние вече не сме паразити, които искаха само да вземат, но не и да дават. Всяка вечер, преди да си легнем, можем да благодарим на Бога за този ден. Всяка сутрин можем да го помолим да ни даде сила да направим това, което ни предстои през деня. Не трябва повече да се страхуваме, защото винаги получавахме това, от което се нуждаехме, докато не станахме готови сами да подреждаме живота си по божията воля. Ако не знаехме какво да решим в определени ситуации, можехме да кажем: „Да бъде волята Ти!”. Ако все още не сме намерили този вътрешен глас, трябва да се упражняваме в търпение, защото тези, които не умеят да чакат се наказват да тяхното нетърпение. Не бива да забравяме, че ние тук не си играем с дистанционно управление и че с едно натискане на копчето – хоп, ще се случи нещо. Някога ще получим отговора на въпроса, от който се нуждаем.

В края на тази глава искаме още веднъж да подчертаем, че това е една много сбита версия на нашата програма. Това описание на програмата е само подтик, който съдържа много материал за разговори и размисли. Ние не сме съвършени, нито пък сме светци. Нека завършим тази глава с молитвата за успокоение:

„ГОСПОДИ, ДАЙ НИ СМИРЕНИЕТО ДА ПРИЕМАМЕ НЕЩАТА, КОИТО НЕ МОЖЕМ ДА ПРОМЕНИМ, СИЛАТА ДА ПРОМЕНЯМЕ НЕЩАТА, КОИТО МОЖЕМ ДА ПРОМЕНИМ, И МЪДРОСТТА ДА ПРОЗИРАМЕ РАЗЛИКАТА МЕЖДУ ЕДНОТО И ДРУГОТО. ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ, А НЕ МОЯТА. АМИН!”

Има една поговорка, която гласи, че тези, които не прадават знанията си по‐нататък, не могат да ги запазят и за себе си. С други думи, ако ние не предаваме нашата трезвеност на други встрастени комарджии, не бихме могли дълго да я задържим. Тази мисъл е една от подпорите, върху които е изградена нашата общност. Работата с други встрастени комарджии е съществена част от програмата и при това тя ни помага сами да останем трезви. Нашата общност води произхода си от тази стъпка, защото бяхме открили, че един или няколко встрастени комарджии могат да ни дадат това, което ние самите не можем да си дадем. Ние получихме от тях силата да спрем с хазарта и да изградим живота си според духовните принципи.

Нашият живот получи нов смисъл, защото бяхме полезни на нашата общност. Можехме да съпреживяваме оздравяването на встрастени комарджии, виждахме как нашата общност расте и помага на другите. Давахме на новопостъпилите разбиране, защитеност, сила и надежда, които другите хора не им бяха дали. Виждахме как изчезва самотата им, как се създават нови приятелства и как се завръща тяхната жизнерадост. Бяхме намерили житейски качества, от които не трябва никога вече да се лишаваме в живота.

Да си спомним и да помислим за това каква беше първата ни сбирка. Смятаме, че най‐същественото тогава беше как анонимните комарджии ни посрещнаха. По‐важно от това, което имаха да ни кажат, беше как те се държаха с нас. С какво другарство и радушност! Те ни отвърнаха с толкова сърдечност! Бягайки от самите себе си, ние най‐после намерихме убежище. Тези хора излъчваха толкова жизнерадост, че не беше нужно да ни казват нищо повече. Бяхме готови да им се доверим, за да получим онова, което те вече притежаваха. Ние искахме отново да живеем!

Тогава все още не осъзнавахме нещо, което обаче ни ставаше все по‐ясно, колкото по‐дълго членувахме в общността, а именно, че ние също дадохме нещо на тези встрастени комарджии. Напомняхме им колко е безнадеждна борбата срещу хазарта. Показвахме им колко дълбоко може да се затъне. Напомняхме им за тяхната първа сбирка, за техните първи срещи с други встрастени комарджии, за отделни мисли или цитати, които са им казвали по време на сбирката или след това. „Продължавай да се връщаш! Само за днес! Деведесет дни – деветдесет сбирки! Винаги спокойно!” – това бяха изрази, които чухме още в началото.

Работата за нас е важна жизнена среда. Тя ни придружава постоянно по време на нашето възстановяване. Колкото повече се стараем да дадем на другите от това, което ние самите сме получили, толкова повече сила ще придобием за нашата собствена трезвеност. Тук ние не бяхме нито мисионери, нито световни раформатори, а само болни хора, които можеха да дадат на други болни малко здраве.

Тази мисъл на Дванадесета стъпка сигурно така очарова отделния човек, защото обичайно работата с другите доставя повече удоволствие, отколкото работата над самия себе си. Много от нас бяха толкова очаровани от тази идея, че съвсем забравиха за себе си. В нашата общност наричаме такива приятели „two steppers” – комарджии, които живеят само в първата и дванадесетата стъпка. Но не бива да забравяме едно... преди да дадем нещо на другите, трябва да сме постигнали нещо и за самите нас. Можем да дадем само това, което имаме. В началото този принцип на работа с встрастените комарджии действа, но за да можеш дългосрочно да дадеш някому нещо, трябва и ние да сме направили нещо повече от това само да спрем с хазарта. Кой впрочем иска проблемите на другите? Кой иска състрадание или отчаяние? И кой има нужда от добрите съвети на някой, който явно не може да ги приложи върху себе си? Ако използваме Дванадесета стъпка само за да ни държи далече от хазарта, макар за момента наистина да е удачно, но с течение на времето това поведение ни води само към опиянението, че сме сухи. Това ще рече, че започваме да говорим за неща, които самите ние не знаем какво означават. При това се опитваме да разиграваме жизнерадост, докато изразът на лицето ни явно издава, че самите ние не сме наясно по въпроса. За много едно такова поведение е довело до рецидив, защото са се почувствали изоставени от нас.

В работата ни с други комарджии не бива да критикуваме, а за помагаме. Още си спомняме за това как отделни приятели споделиха с нас колко много сме се променили. Постепенно ние осъзнахме, че нещо в нас наистина се е променило. Когато започнахме да изравяме отделни отрицателни преживявания от изминалия ден, нашите приятели ни напомняха и за положителните. Те събуждаха у нас чувство на надежда, защото виждахме, че нашите посещения при анонимните комарджии не са безцелни и безсмислени. Отново имахме сила и смелост, за да продължим нашия път към оздравяване.

Някои от групата ни дадоха телефонните си номера с указанието да им се обаждаме по всяко време. Винаги можехме да позвъним на отделни приятели или да се срещнем с тях, за да поговорим за себе си и за затрудненията си. Така се запознахме с нашия спонсор и го попитахме дали е съгласен да работи с нас по програмата на анонимните комарджии. Приятелят, който ни изслуша и комуто можехме да се доверим, беше готов да ни придружава през дванадесетте стъпки и да ни ръководи. Хубавото в цялата работа беше, че не му се плащаше за труда съобразно разбирането на Дванадесета стъпка. От работата с нас той получаваше само сила за собствената си трезвеност. Този факт тогава беше много важен за мнозина от нас, защото съществено допринасяше за това да му се доверим. Знаехме, че нашият спонсор няма намерение да ни убеждава в нищо. Когато в разговор на четири очи ни говореше прямо и открито, не беше за да ни нарани. Знаехме, че този човек е загрижен за нас и нашата трезвеност. Истината понякога боли и не приносителят на това послание трябваше да бъде наказан.

Ние пишехме инвентаризацията на нашия живот и я споделяхме с него. Когато срещахме затруднения, защото например не знаехме как да напишем биографията си по‐задълбочено и по‐смело, той беше до нас със своя опит. По‐късно му прочитахме това, което сме написали и говорехме обстойно за отделни ситуации. За нас беше извънредно хубаво да знаем, че не трябва да се срамуваме от него. След прочита той нито ни осъждаше, нито ни наказваше. Фактически бяхме признали на друг човек нашите грешки и сега усещахме облекчение, тъй като не трябваше вече да бродим наоколо сами с това ужасно чувство на вина. Божията милост ни беше достигнала.

След нашата Пета стъпка спонсорът ни запита дали не искаме да произнесем заедно молитвата за успокоение. Показа ни, че молитвата не е толкова страшна, колкото си фантазирахме. Обясни ни важни понятия като смирение, готовност, вяра и сподели с нас опита си – как той за себе си разбира Бог.

Обсъждахме с него възстановяването на щетите и той ни показа начините как да го направим най‐добре, без да засегнем други хора. Той ни подпомагаше морално, когато се касаеше да намерим по‐добър контакт с нашето семейство и близки.

Продължихме работата си над нашата биография, обсъждахме я редовно с нашия спонсор. Говорехме с него и за това как да задълбочим контакта си с Бога. Говорехме с него и за затрудненията си относно духовността.

След като направихме тези стъпки, разбрахме, че нашият живот се е завъртял на 180 градуса. Бяхме доволни, имахме приятели, имахме семейство. Можехме пак да си позволим някои неща, а най‐хубавото беше, че бягството ни свърши. Отново намерихме нашия вътрешен мир. Духовното пробуждане се извършваше при всеки от нас различно, но посланието, което получихме чрез нашата собствена биография, ни доказа, че си заслужава да практикуваме тази програма.

На нашата сбирка идва един комарджия. Едно изкривено лице, белязано от болка, една усмивка, която отчаяно се опитва да прикрие неговата несрета. Седи боязливо – сам и самотен. Жена му го е довела. Отиваме при мъжа, представяме се. Питаме го как се казва. Опитваме се да го освободим от страха му и му представяме другите членове на групата. Информираме го, че групата отива след сбирката в някое кафене или ресторант. Опитваме се малко да го ободрим, за да не се страхува. Един добър виц винаги помага да се разведри атмосферата. В първоначалния разговор може да му се поставят двадесетте въпроса. Обясняваме му, че в нашата общност не е задължително непременно да се представя като встрастен комарджия само защото единствената предпоставка за членуването в „Анонимни комарджии” е желанието да се спре с хазарта. Обясняваме му как протича сбирката, посочваме му и други групи, които не са включени непременно към нашата общност. За нас е важно той да намери пътя за спирането на хазарта. Ако той се реши да дойде при нас, това ще е сигурно хубаво, но не е наложително необходимо. Не, не е нужно да убеждаваме никого, защото знаем, че нашата притегателна сила говори в наша полза. Това е най‐добрата реклама.

Когато сбирката свършва, не го оставяме да изчезне сам в нощта. Заговаряме го и го питаме дали му е харесало. Питаме го дали има с какво да се прибере у дома. Ако разберем, че някой пътува в неговата посока, питаме този член на групата дали би мгъл да вземе със себе си новия ни приятел. Даваме му нашия телефонен номер. Обясняваме му, че трябва да ни позвъни през първите два месеца, за да разберем дали е заинтересован от нашата група. Ако позвъни и каже, че цялата тая работа не е за него и той не е встрастен комарджия, няма да го задържаме. Ако иска да играе, нека! Вратата е отворена за него и ние винаги сме тук. Но ние не ще се опитваме да го задържим.

Когато този приятел дойде отново при нас, ние го приветстваме. Въпроси като: „Как мина седмицата?” могат да улеснят отношенията ни с него. Информираме го за литературата, ако не сме го направили още на първата сбирка. Ако се затруднява с понятията и има въпроси, предлагаме му да поговорим за това. От опит знаем, че най‐трудното понятие е Бог. Опитваме се да улесним навлизането му в групата и следователно се грижим сбирката да не остане затворена среда за него. По‐късно, когато се опознаем по‐добре и се възцари взаимна симпатия, може да се запознаем с неговото семейство. За мнозина това е полезно, защото осъзнават, че им е нужна помощ, но се сблъскват с неразбиране в семейството. Такива срещи могат да помогнат да се премахне евентуална ревност от страна на семейството спрямо групата. Така семейството ще има възможност да научи нещо повече за „Анонимни комарджии”. Тези срещи със семейството могат да помогнат и за това да се разбере личното състояние на комарджията.

Дванадесета стъпка се отнася не само пряко до работата с встрастения комарджия, но и до работата, която му помага косвено. В нашата общност има много служби, които могат да се извършват от членовете на групата. Например да се приготви кафе, да се помогне при уреждането на сбирката, да се поеме работата на груповия говорител, да се застъпят интересите на групата на регионалните събрания на АК, телефонни услуги, да се отговаря на писма, да се поеме обществена работа, набавяне на литература и т.н. Веригата никога не се прекъсва.

Накрая разбираме какво са искали да кажат с израза: „По‐честит е този, който дава, а не този, който взима!”.

Много от нашите членове намериха чрез близките си пътя към нашата общност. Много бяха принудени, други осъзнаха в разговори с близки и приятели, че трябва нещо да се направи. На това място в книгата искаме да се обърнем към близките и приятелите на встрастените комарджии, които са готови да направят нещо за отношенията си с тях. Въпросът, който най‐често ни задават, е Какво и Как.

Искаме предварително да ви информираме, че има и групи за взаимопомощ на близки на козарджии – Гаманон. Те се срещат на сбирки, за да споделят един с друг опит, сила и надежда. Ако имате специални въпроси, най‐добре е сами да се обърнете към Гаманон. Макар и да поддържаме добри отношения с общността Гаманон, тя е напълно независима от нашата.

Ние имаме един съвсем специален, личен интерес, поради което ви пишем тези редове. От собствен опит сме установили колко е важно близките и приятелите на засегнатия да посъберат опит от възстановени встрастени комарджии. Установили сме, че макар и спрели с хазарта, нашите отношения с близките и пиятелите в много случаи не са се подобрили съществено. Тези, които не са преживели много отблизо нашата болест, не са били подложени на емоционални наранявания и оскърбления, могат бързо да простят и да забравят. Но не с всички е така. Някои, които ни обичаха и ни се доверяваха, и се опитваха да ни помогнат, преживяха как буквално ги стъпквахме с крака и изцеждахме доверието им като лимон. Тези хора не са забравили и вероятно няма да се задоволят с няколко утешителни думи от наша страна. Колко пъти сме ги гледали в очите и сме казвали: „Повярвай ми, всичко ще се оправи! Дай ми още един шас!”. Нищо, освен празни думи, лесно изречени. А те очакваха от нас не празни думи, а дела. Това означаваше, че ние трябваше да работим над характера си, за да може в основни линии да се види промяната у нас.

Може би ще ви изплашим, но истината за много от нас беше, че щяхме да сме щастливи, ако ние всички можем просто да забравим какво се беше случило, сякаш никога не е било. Просто го изтриваме с гъбата. Минало и забравено. Това ще подейства също толкова малко при тези, които искат да опитат, както и пре тези, които вече са прекарали тази травма. От опит знаем, че едно добре функциониращо отношение между две лица не действа по‐добре, макар и те да са решили да игнорират съществуващите проблеми. Освен това към съществуващите проблеми се прибавят и тези, които например възникват поради това, че встрастеният комарджия прави опити да се промени. Както вече споменахме в предишните глави, вие сякаш ще живеете съвместно с д‐р Джекил и мистър хайд. Този факт не бива да се забравя. Ние се присъединяваме тук към главната идея, която гласи: „Тези, които не помнят миналото, са обречени да го повтарят дотогава, докато започнат да си спомнят за него”.

Ние се променихме съществено поради нашето заболяване и ако искаме да оздравеем, трябва да отстраним тези промени. Едно поръчение за самите нас, което не може да се проведе от днес за утре. Съществени промени впрочем изискват и нашите близки и приятели, които не се задоволяват само с това, че сме спрели да играем. Те бяха дълбоко наскърбени от нас. Не толкова от нашата игра, колкото от факта, че ги лъгахме, крадяхме, разочаровахме и безсрамно използвахме доверието им.

Сигурно ще се запитате: „Как човек започва да се встрастява? Как е възможно човекът, когото мислех, че познавам, толкова да се е променил?!”. Ще бъде полезно за вас да прочетете главата „Повече за хазарта”, в която даваме мнението си за нашата болест. В нея може да прочетете, че хазартът по наше виждане е болест, която влияе върху духовното, душевното и физическото състояние на човека, която заробва нашите мисли и постъпки и която заразява и нашите близки. В психологията се говори за фамилно заболяване. Ние изхождаме от същото становище. Защото истинският размер на болестта ни може да се забележи едва тогава, когато сме спрели с играта. Тогава установихме, че светът около нас все още не е наред. Напротив, сега започваше най‐трудната част за нас. Никой не ни се доверяваше повече, никой не вярваше на думите ни, нашето добро здраве им беше безразлично. Ако можехме само да се огледаме, едва ли щяхме да видим все още здрави връзки с близките си.

Трудно е да се отговори на въпроса „Защо?”. И ние самите не знаехме защо не можем да спрем с хазарта. Накрая просто трябваше да приемем факта, че не можем. Изследването на причините ни помогна само в едно – да се научим сами да се разбираме. Но вие ще сгрешите, ако повярвате, че познавайки причините на тази болест, можете да я лекувате. От собствен опит знаем, че тази болест е нелечима, но е възможно да затихне и да спре. Не мислете, че тя зависи от външни причини. Нашата болест не познава такива. На нея й е все едно какъв си по професия, колко пари имаш, какво мислиш и каква добра душичка си всъщност.

Но ние искаме още веднъж по‐отблизо и по‐обстойно да се занимаем с нашето изказване, че хазартът е фамилно заболяване. Често при нас идват близки, помъкнали със себе си засегнатия комарджия. За повечето от тях случаят е ясен. Той трябва да се промени, той е проблемът. Когато им препоръчваме и те да посещават групи, реагират изумени или дори агресивни: „Какво значи това да посещаваме групи за взаимопомощ на близки? Ние нямаме проблем с хазарта!”. Дали наистина е така? Тогава задаваме на близките следния въпрос: „Не сте ли имали никога поради хазарта на вашия близък човек симптоми като недоверие, съмнение, депресия, самосъжаление, липса на самоуважение и т.н.?”. Много хора, на които сме поставяли този въпрос, ни признават, че болестта хазарт не се е спирала и пред тях. Една близка веднъж каза много сполучливо: „От нашата болест моят комарджия пипна по‐приятната част. Докато аз бях почти умряла от грижи вкъщи, моят мъж седеше в казиното и проиграваше парите ни”.

Или да разгледаме още веднъж ситуацията, в която и двамата укриват болестта: „Никой не трябва да узнае, че при нас вкъщи нещо не е наред”. Преструвахме се на здрави! Близките често дават на встрастения комарджия перфектно алиби. Но не винаги от загриженост за доброто му име. Много дългове се изплащат, за да не живее семейството с този срам, за да не загуби комарджията работата си, за да не разберат познатите за мъката на семейството. Комарджията участва в играта. Заобиколен от такава среда, той бързо се научава и изцяло да я използва. Най‐голямата грешка е да се погасяват текущите дългове на комарджията. Като последица от това на комарджията се предлагат нови източници на пари или той сам си открива такива. И отново сме на въртележката. Повечето близки, даже когато сте им обяснили вашата частна ситуация, отвръщат на проблема ви с нови „благоприятни” предложения за кредити. И кой да им се сърди, в края на краищата това им е работата. Някои, които се смятаха за много умни, отидоха дори в банките, разказаха им, че сега са при „Анонимните комарджии”, за да измъкнат наново пари. Слава богу , това вече не действа така добре, защото много хора се поучиха от вредата.

На много от нас по онова време им помогна това, че близките ни затвориха кранчето и парите секнаха. Внезапно се озовахме в положение да не можем толкова лесно да си набавяме пари, особено ако бяха обяснили положението на нашите приятели и познати. За нас тази трагична ситуация настъпи, когато за първи път опряхме до дъното. Сега наистина имахме само един избор – между канавката с тинята или сухия път към трезвеността. Но колкото и невероятно да звучи, ние познаваме хиляди, които избраха канавката. Каквото и да бяхме решили, нашите близки не носеха повече отговорност за забавянето на нашето падение.

Падението на встрастения комарджия се забавя и поради поддържане на заблудата, че не се касае за болест или ако има такава, тя може да се лекува. Това е неразбираемо за повече хора, които са чували за нас. За тях един човек, заболял от рак, е болен, също и един алкохолик, но хазартът все пак не е болест. Тогава всеки би трябвало да е болен. Всички играят. Играта е нещо здравословно и добро. Животът сам по себе си също е игра. Ние няма да философстваме дали животът е игра или не е. Ще се придържаме само към фактите. Нашият опит показва, че с такива резерви не може да се спре за дълго с хазарта. Встрастеният комарджия, който разбира истинското си положение и търси помощ за себе си, ще бъде дестабилизиран в действията си, ако неговите близки му внушават постоянно, че върши нещо, което и при най‐добро желание досега не е успял да направи. Затова и заради собствения ви интерес, ние ви препоръчваме да помогнете морално на своя партньор по пътя му към трезвеността.

По‐късно много от нас благодариха на тези, които ни подкрепиха за показания към нас истински и безкористен интерес. За тях беше важно, ние да сме добре, да се научим да живеем с нашите затруднения, пък било то и с някаква група за взаимопомощ. Това за нас е истинска обич и съгласие.

Ако можете да разберете, че хазартът не е срам, а болест, която по своите размери е катастрофална и може да зарази и други, то вие сте постигнали съществен напредък. Отнемете хранителната почва на болестта. Не превръщайте в табу проявите на встрастеност на вашия комарджия, не ги омаловажавайте. Говорете открито за фактите. Иначе болестта е в състояние да разруши живота и на двама ви икономически, социално и здравословно. Обяснете и на другите положението, за да не може комарджията да си набавя пари. Но най‐добре да се информирате при Гаманон, в групата за близки на комарджиите, и на основата на взаимен обмен на опит да обсъдите отделни стъпки.

Но сега по друг въпрос. Често ни питат по какво може да се познае встрастения комарджия. Не всеки прави самопризнания. Някои от нас използват добре обмислени извинения, за да отложат признаването на истината. Една от главните задачи на встрастения комарджия е да прикрие своята слабост и паричните си сделки. Първото е много зависимо от второто. Затова ние бяхме много уклончиви, когато ни поставиха въпроса относно парите. Някои от нас бяха много „щастливи”, че имаха професия, при която можеха набързо, покрай другото, да изкарат допълнително някой лев.

А сега, някои ситуации, които сме имали по време на нашите игри. Някои от нас се нуждаеха от три часа, за да си купят цигари, през годината поне по три пъти си губехме портмонето, безброй пъти ни нападаха, работехме извънредно, срещахме се с разни лица, трескаво наблюдавахме кога ще дойде пощаджията, бяхме заели пари на половината свят. Когато ни посочваха тези нелепости, ние реагирахме сърдито и агресивно: „Какво правя с парите си е моя работа!”. Ако беше само до нашите пари! Отменяха се осигуровки за живот, взимаха се кредити, общата сметка в банката беше изпразнена, спестяваше се от дрехи и храна, парите за почивка и коледни подаръци бяха пропилени. Коледата е ужасно време за нас, комарджиите. Трябваше да харчим пари за подаръци /ако въобще имаше такива/ и постоянно да изчисляваме откъде да спестим по някой лев. Време, през което ни навестяваше нашата нечиста съвест. Нищо чудно, че встрастените комарджии, даже когато са сухи, не могат да се радват на Коледата, защото пробужда много спомени. Ако зависеше от нас, бихме отменили този излишен празник. Нашите проблеми вкъщи се увеличаваха. Изгубихме желание за секс, приятелският ни кръг се смали, а „общите” дългове се уголемиха. Буквално бяхме отблъснали много приятели, защото заемахме от тях пари, макар да знаехме, че не можем да им ги върнем. В някои ситуации бяхме успели така да заблудим близките си, че те си мислеха дали не са преместили парите си в друго портмоне или пък не са ги загубили. Само ние си знаехме истината. Знаехме, че парите им отдавна бяха изчезнали.

Струва ви се познато, нали? Въпреки това не можем да ви кажем със сигурност дали вашият партньор , дете или приятел е встрастен комарджия. Това решение той трябва да вземе сам. Но едно е сигурно – той има проблем. И другият въпрос е доколко това ви харесва. Кажете му направо вашите предположения, но не се надявайте на напълно честен отговор. Бъдете настойчиви и настоявайте на правото си да разберете какво става с обичания от вас човек. Ако той ви признае, че има проблем с хазарта, дайте му тази книга и го накарайте да я прочете. След това той трябва да реши дали да приеме помощ или не. Но да си говорим откровено, ако вашият встрастен комарджия не е готов да направи нещо за своята болест, няма сила на света, която да му помогне.

Съвместният живот с трезвен комарджия е също толкова труден, колкото и с „мокър”. Но това сега не трябва да плаши никого, защото затрудненията на един трезвен комарджия са същите, каквито са и на един невстрастен човек. Това са затрудненията, които възникват във всеки семеен живот. В никакъв случай не бива да се отнасяме с встрастения комарджия като със сурово яйце, за което постоянно внимаваме да не се счупи. Такова отношение може да доведе комарджията до рецидив. Връзката между двамата партньори трябва да се основава на любов, съгласие и разбирателство. Затова е необходимо наново сближаване. За мнозина този опит е напълно нов, защото по правило комарджията си стоеше при играта и малко се безпокоеше как се уреждат нещата вкъщи. Някои задължения, разбира се, встрастеният комарджия беше поем сам, например уреждането на финансовите въпроси, но за пазаруване, домакинство и т.н. най‐вероятно се грижеше недостатъчно. Това досегашно разпределение на ролите ще се промени. Впрягът трябва да се тегли заедно.

Близките на встрастения комарджия често настояват да им се предаде финансовата част. Той ще участва в разговорите как да се употребят парите, как да се възпитават децата, какво да се постави на трапезата. Банални неща, но около тях се въртят разговорите в едно обикновено семейство. За кратко или по‐дълго време, но така ще бъде, докато встрастеният комарджия ще е отново в състояние да управлява финансовите си дела. Едва ли някому се харесва жена му да му отпуска продължително време джобни пари. Колкото и добър да е този замисъл, колкото и да е полезен в началната фаза на оздравяването! Един встрастен комарджия не може винаги да избягва парите само защото се страхува от рецидив. Действителността изглежда такава, но ако ние наистина искаме да продължим с хазарта, бихме могли да си набавим пари по всякакъв начин. Трябва отново да се научим да боравим с пари и да ги ценим.

Началото на нашата трезвеност наистина беше трудно, защото не разчитахме на никаква помощ. Беше ни казано, че нашите близки ще ни подкрепят, но недоверието и ненавистта към нас останаха. Кой би повярвал, че този път действително ще спрем с хазарта. Колко пъти по‐рано сме го обещавали, за да си издействаме още едно отлагане. Но сега нашите бллизки и нашето семейство не бяха толкова доверчиви. Единственият изход, който ни оставаше, беше трезвеността. Който от нас смяташе, че би могъл да спаси отношенията си със своите близки, след като спре да играе, се заблуждаваше извънредно много. Нашето поведение беше много по‐решаващо.

Дългогодишният живот на встрастения комарджия беше оставил дълбоки следи при партньора и децата. Обтегнатите отношения бяха все още тук, независимо дали бяхме спрели с хазарта или не. Проблемите бяха в такава степен утежнени, че не можеха да бъдат изместени настрана. И семейството, и околните се разболяха поради нашия хазарт.

Едно от затрудненията ни беше, че постоянно сравнявахме колко хубави бяха нашите отношения преди, какви бяха по време на хазарта и какви са днес. Не е ли днешният ни съвместен живот по‐добър, отколкото преди да сме играли? Трябва ли отново и отново търпеливо да изслушваме разочарованията на нашия партньор/ка? Комарджията, както и семейството и близките му трябва да са наясно,че взаимните упреци водят само до огорчения, че напрежението в отношенията по‐скоро се повишава, отколкото да отслабва. Поради това в интерес на всички е да не се натяква постоянно на комарджията колко къщи бихме могли да притежаваме, какво имат Майерови и Шулцеви, а ние нямаме, защото сме проиграли парите. Погрешно е също да се внушава на близките ни, че те са виновни за нашия хазарт. Ако двете страни са решили да продължат съвместния си живот, всеки трябва да се занимава със собствените си недостатъци и грешки, а не да се припомнят стари истории, щом пламне разправия. Да се караме така е недостойно, още повече, че другият не може да се защитава.

Голям проблем за мнозина е била липсващата комуникация в отношенията. В активната фаза на хазарта встрастеният комарджия не е говорил вкъщи за затрудненията си, нито е имал време да се интересува от затрудненията на партньора си. Също така малко се е интересувал от затрудненията на децата си, родителите, приятелите и т.н. Трудно е да се постави ново начало. Същевременно ни връхлита една потискаща вълна, когато най‐сетне разберем колко малко сме познавали нашия партньор, с когото сме съжителствали години наред. Струва ни се, че сякаш сме живели с чужденец. Някои от нас избраха съвсем различни пътища при решаването на този проблем. Ето например един от тях: редовно сядате с вашия партньор/ка поне за четвърт час да си поговорите как е протекъл денят ви. Единият разказва, другият го изслушва и после обратното. По който и път да тръгнем, трябва да потърсим комуникация с другия. Това важи както за комарджията, така и за неговите близки. Само така могат да се премахнат тези затруднения.

Обикновено встрастените комарджии отбелязват голям напредък в оздравяването си, който довежда до това, че на комарджията отново се засвидетелства повече доверие. Но същевременно от него сега се очаква да възстанови доволството и щастието в живота и дома. Освен това нашите близки винаги се прехласват, когато четат в програмата, че ще възстановим всичко на тези, на които сме навредили. Но нашите близки не искат да разберат, че това не стои точно така: „Какво става с твоето възстановяване на щетите? Кога ще направиш твоята Осма и Девета стъпка при мен?”

Сигурно упреците към нас са основателни, но не може да се очаква от нас да свършим нещо за един ден, за което на другите хора са нужни години. Развалините, които сме оставили зад себе си, не могат да се изградят отново за един ден. Ние бихме се радвали, ако това станеше по‐бързо. Сигурно има нещо вярно в това, което ни казваха нашите приятели на сбирките: „Добрите неща се нуждаят от повече време. Дай време на времето” и „Търпение, търпение, търпение е най‐важното, от което се нуждаеш при оздравяването си!”. Ако чрез хазарта сме съсипали за дълго време или завинаги икономическото си положение, трябва да се научим да живеем с това. Не е необходимо да разрушаваме още повече живота си. Защо трябва да утежняваме дните си повече, отколкото е нужно?

Не е ли по‐важно семейството да е здраво. Отношенията помежду ни да са щастливи. Да се обичаме и да се доверяваме един на друг. Бяха ли изградени отношенията ни само на базата на материалното осигуряване? Който не може да живее с това, че встрастеният комарджия и семейството му ще трябва да преживяват с по‐малко, би трябвало още по време на активната му игра да го напусне. Всеки, който се реши да продължи тази връзка, трябва да е наясно, че парите ги няма и нищо не може да се промени в това отношение. Разбираемо е да се отправят след това упреци, но не е почтено. Разбира се, встрастеният комарджия чувства вината си, тъй като сега знае своята отговорност.

Щастие за двама не се намира, ако се забрави напълно миналото, но не бива да се насърчава и припомнянето на стари, познати факти. Много по‐разумно е и двамата да се поучавт от грешките си и партньора да не се оставя просто така сам под дъжда. За всички участници благополучието на семейството трябва да стои на преден план. Затова е нужно всеки да направи жертва.

Друга болезнена тема е сексуалността в отношенията. Встрастените комарджии са хора на крайностите, с големи скокове в поведението си. За сексуални затруднения не се говори с удоволствие на нашите сбирки. Никой не иска да има такива, но те съществуват. Започва се с това, че нашата партньорка не иска да спи повече с нас, защото сме я наскърбявали и тя не може повече да ни има доверие. Чувствахме се несправедливо третирани и си внушавахме, че нашата партньорка не ни обича повече. Не можехме да говорим спокойно по този въпрос, защото неминуемо се стигаше до хазарта. Натрупваше се огорчение. Не рядко той или тя се отчуждаваха. Във всеки случай такива отношения дълбоко нараняваха партньора. Наранявания, които се лекуваха трудно. Когато след време комарджията станеше сух, в ситуацията почти нищо не се променяше и никой от двамата не желаеше да заговори по темата. Колкото и да е болезнено за всеки, здрава връзка не може да се изгради върху „трупове” и ненавист. Който иска ново начало, трябва да е готов да тръгне по нов път. Също така е важно да не се изброяват недостатъците и грешките в поведението на другия, а всеки да се придължа стриктно само към своите. Постигнатият с много усилия общ резултат трябва безусловно да се носи и от двамата. По‐късно такива признания за вина не бива да се използват като средство за постигане на целта на другия при разправия. С това може да се причини голяма вреда.

Друго затруднение е когато например сексуалното желание на комарджията намалее по време на неговата трезвеност. Често пъти по време на активната ни зависимост само поради нечистата си съвест бяхме способни на рекордни сексуални постижения. Това постепенно ще се нормализира. Важно е връзката между двамата да не почива само на сексуална основа.

Друг проблем е когато мъжът или жената разказва на всеки колко е зле. „Да не беше проиграл всичко! Този мъж ме съсипа, открадна ми най‐хубавите години!”. Такива признания се правят даже в присъствието на комарджията. Голямото огорчение и обида тласкат такива близки да представят комарджията като виновник за всяка низост и лошотия. Подобно поведение е мъчително по‐скоро за близкитя, отколкото за комарджията. Всеки непредубеден човек ясно ще разбере каква игра се играе тук. Такова поведение действа като смъртоносен изстрел за връзката между двамата.

Случва се също, и то не рядко, един встрастен комарджия да започне да работи през трезвеността си като луд. Това крайно поведение се оправдава с това, че всички дългове трябва бързо да се изплатят. Но къде остава нашата връзка при тази усилена работа? Не бъдете толкова доверчиви, не приемайте винаги всичко без възражения. Настоявайте на правото си да запазите връзката си жизнена. На отношенията ви няма да навреди по никакъв начин, ако дълговете ви се изплатят няколко години по‐късно. Трябва да имате повече време за семейството си и за общия приятелски кръг. Поставете си приоритети. Кое е по‐важно за вас – да погасите дълговете си или да запазите семейството си? Къде остава по‐добрият живот, ако децата все още не виждат баща си, макар че той междувременно е престанал да играе? Вечер се връща вкъщи изморен, изнервен, иска спокойствие и почивка и ако ги няма, с него не може да се общува, защото той просто е капнал.

Съвсем различно е, когато започне да ходи в групите. Може би преди това е провел лечение, което е продължило няколко седмици. Време, необходимо на комарджията, но през това време другите са се лишили от него. Предвид трудностите, които комарджията е създал, повечето близки се радват, ако той за известно време е вън от къщи. Той посещава сбирките на АК и през това време също прекарва малко време в дома си. Нужно е през този период да го подкрепите. Но след известно време жените започват да мърморят и негодуват – все пак необходимо ли е да се ходи в тази „смешна общност”! Един приятел отговорил много подходящо на жена си: „Какво искаш – мъж, който играе, или мъж, който е сух и се старае да подобри характера си?”.

Не се учудвайте, ако тогава вашият комарджия започне отново да играе, защото вие сте му внушили, че повече не се нуждае от помощ. Разберете, ЧЕ ТОВА Е БОЛЕСТ, КОЯТО Е ЗАТИХНАЛА, НО НИКОГА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ИЗЛЕКУВА НАПЪЛНО. По‐добре го подкрепете и се опитайте да се покажете заинтересована от него. Може би ще отидете с него, когато групата организира общ обяд. Така ще имате добра възможност да опознаете членовете на групата. На срещите жени на корамджии създадоха дори приятелства. Бъдете самостоятелна и планирайте свободното си време така, че когато той отива всяка сряда в групата, вие да поканите приятелка на гости. Това предлага също материал за разговор, тъй като всеки е преживял нещо лично. Няма да е зле да проявите творчество и инициативност в това отношение.

При някои от нашите жени се прояви ревност към групата или към отделни приятели. „Какво ли разказваш на тези за мен?!” – питаха ни те. Безпокояха се, защото ние не искахме да обсъждаме проблемите си с тях. Някои дори се чувстваха обидени. За нас винаги е било много трудно да обясним на жените си, че нямаме тайни от тях, но че ние също си имаме своя интимна сфера и не винаги сме готови да разговаряме с тях за това. При здрави отношения добър метод се оказа да се разговаря с външен човек. Следователно имахме възможност да говорим понякога и за радостни неща. Но обикновено в групата се говори за неща, които са известни на близките.

Не ревнувайте, ако вашият комарджия има спонсор, с когото говори редовно. Вместо това се радвайте, че някои неща у него се променят и той започва да се чувства щастлив. Ако неговото благополучие е важно за вас, значи го обичате. И нашият околен свят печели от това, както и вие.

Същото се отнася и когато един встрастен комарджия се грижи за друг такъв. От това вие не ставате по‐маловажна за съпруга си. Грижите за друг встрастен комарджия са изключително важна част от неговото възстановяване. Много близки разсъждават егоистично, чувстват се обидени, защото за тях се отделя малко време. Не сме напреднали много в отношенията си, ако предявяваме към нашия партньор претенции за собственост. Ние не можем да притежаваме хората. Помогнете му и му предложете да покани комарджията, за когото се грижи, както и партньорката му на обяд вкъщи. Такива инициативи могат по‐късно да доставят радост и на вас. И вие можете да помогнете на други, като им разказвате как сте се справили със затрудненията в съвместния живот с един встрастен комарджия. Благодарение на това са възникнали групите Гаманон.

Какво ли ще стане, ако комарджията започне да вярва в Бога? Бъдете толерантна. За вас дори ще бъде много интересно да научите за новото му отношение към Бога, но, моля, не пропъждайте Бога от него. Всеки човек има право на свобода на собствената си вяра.

Много съпруги започнаха да прилагат и върху себе си принципите на „Анонимни комарджии”. Някои ходеха паралелно и в групите за близки. За съжаление, и от двете страни – и от комарджии, и от близки – твърде скоро се произнесе вълшебната формула: „Раздялата – универсално лечебно средство”. В нашата програма не се говори за раздяла. Това не съответства на принципите ни. Ние непрекъснато повтаряме на комарджията, че трябва да положи усилия и да подобни отношенията в семейството си. Наша първостепенна цел е то да се запази. Едва когато всички мостове наистина са разрушени, зависи и от решението на двамата дали да се разделят или да се търпят.

Каквито и трудности да се появят във вашите отношения, говорете за тях, настоявайте за открито обяснение. Потърсете съвет и от трето лице. Надяваме се, че с тази глава сме успели да допринесем за подобряване на отношенията във вашия съвместен живот с един встрастен комарджия.

Ние отново имаме бъдеще. Бъдеще, в което няма да чувстваме живота като наказание. Отново имаме перспективи и просветления пред нашия духовен взор. Свободни сме от всички принуди и ограничения. За първи път усещаме наистина какво е свобода. Нашият жизнен ритъм вече не се определя от нашата страст. Днес сме свободни да решим дали сме за или против нещо, но това не означава, че можем да продължим с играта. Когато сме в беда, нямаме пари, имаме затруднения или трябва да понасяме други хора, това вече не е причина да отидем в игралната зала и да играем. По този начин не променяме нищо.! Ние днес вече можем да решаваме свободно, защото животът ни не се направлява от нашата страст. Днес друг направлява страстта и живота ни – наричаме го Бог, така, както ние го разбираме.

За нас е чудо оздравяването на един встрастен комарджия от неговата болест. Наистина чудо, защото знаем, че е неразбираемо. Макар ние, встрастените комарджии, външно да оздравяваме бързо, знаем, че вътрешно още сме болни. Днес знаем, че оздравяването от нашата болест, лекарството за нашето оздравяване не се намира вътре в нас. За много от нас това освобождаване е в групата, чиято сила и надежда за нас е много повече от няколко капки лекарство. Ново бъдеще се разкри пред нас. У нас се появи топло чувство на облекчение и благодарност, когато узнахме, че страданието ни има край. Не принудително, а защото получихме свободна воля от Бог. Все едно какво ще решим, цената на тази свободна воля е, че сега ние сами носим отговорност. Всеки един от нас е жив пример за това.

Междувременно започнахме да гледаме по друг начин на миналото си. Чувстваме го като милост, като подарък. Знаем, че оздравяването ни е особено. Едва чрез нашата страст разбрахме, че нещо вътре в нас не е наред. Години наред прехвърляхме върху други хора нашите наудачи и грешки. Но този механизъм повече не действа. Трябва да разберем, че всяка борба е безсмислена. Да се предадеш не значи да си се отказал, а само да спреш да играе. И всеки, който капитулира тук, ще изживее едно ново бъдеще. Без нашето минало вероятно не бихме изживели съзнателно това бъдеще. Може би звучи противоестествено, но едва чрез страданието ние станахме това, което сме днес. Това, разбира се не означава, че страданието непременно трябва да е предпоставка за промяна. Пътят, който сме изминали, досега е бил такъв, но днес ние имаме алтернатива. Изборът! Може да потеглим на война с пълно бойно снаряжение или да приемем Божията воля за нас. Последното е безболезнено. Днес ние живеем с този опит, защото чрез него сме в състояние да се поучим от нашите грешки. Ние се разделяме със старото умопомрачение и сме наясно, че нашият явно погрешен път сега ще ни изведе до друг резултат, различен от последния път.

Ние ще израснем, защото сме готови да се развиваме чрез тези духовни принципи. Не оплакваме повече миналото си. Разглеждаме го като нещо добро за нас, защото то ни помага да се поучим от нашия живот. Няма съвършен човек. Ако бяхме правили всичко правилно, днес нямаше да сме при „Анонимните комарджии”. Благодарение на тях ние загубихме страха от миналото си и днес не се страхуваме да го гледаме в очите. Знаем, че само безстрашната и задълбочена инвентаризация на нашия живот може да помогне за оздравяването ни. Започнахме да си правим изводи от нашето погрешно поведение. Навлизаме в ново бъдеще, защото се освобождаваме от всички стари представи. Това е освобождението от нашето страдание.

Нашето оздравяване е чудо, защото днес не искаме невъзможното. Не предизвикваме вече Бог на борба. Не се съмняваме повече в неговия авторитет. Авторитетът не означава авторитарност. Ние се стараем днес да не Му поставяме повече условия. Не се опитваме да представяме Бога, като забелязваме язвително: „Ако има Бог, защо има страдание? Защо има война? Защо хората гладуват? Защо трябва да умират?”. Не се отказвахме и искахме още: „Ако те има, Боже, докажи ми го! Направи така, че войните да изчезнат! Не оставяй хората да умират от глад! Нареди най‐после да спечеля и ме освободи от моите задължения!”.

Тези молитви са ни добре известни. Молитви, с които не молехме, а искахме. За нас би било чудо, ако Бог се беше съгласил с тези искания. Чудо, защото всички добре знаем, че е невъзможно. Знаехме, че дори да се случи подобно чудо, щяхме да продължим да искаме. Ти би ли спрял да играеш, когато спечелиш? Ние наливахме малсо в огъня и ставахме все по‐невъздържани и безогледни. Господ не би ни направил подобна услуга и днес знаем това.

Днес чудото е нашето оздравяване. Днес сме освободени от принудата да играем. Ние сме победители, защото не играем повече. Защото отново живеем! Защото отново живеем за приятелите и близките си! Вече можем да се противопоставим на затрудненията в живота и затова не отиваме да играем. Днес получаваме точно толкова, колкото всеки от нас може да носи. Получаваме нужната сила. Сила, която ценна и не бива да пропиляваме. А пропиляваме тази сила, когато се борим. Но ако се научим да я ценим, ще знаем как правилно да я разпределяме. Най‐голямата опасност за нашето възстановяване са гордостта и високомерието. Ако започнем да разбираме нещата като нещо дадено, като нещо, което се разбира от само себе си, ако започнем да действаме така, ще загубим почва под краката си.

Ние не сме станали поради нашето страдание и история по‐малоценни и асоциални. Не сме дамгосани, нито наказани. Няма нищо на този свят, от което да се срамуваме. За всеки отделен човек има прошка. Не сме създадени съвършени. Защо трябва да ни наказват за нашето несъвършенство. Самите ние достатъчно се наказахме. Но ние сме полезни с нашата история и опит. Предлагаме на другите възможността да се поучат от нашия опит. Не трябва всеки да затъне толкова дълбоко, колкото затънахме ние. Така ще изчезне чувството ни за безполезност и самомъжаление. Ние служим днес на тези, които ни помагат. Ние не служим само на общността на „Анонимните комарджии”, а и на цялото общество. Отново сме част от обществото и същевременно допринасяме това общество да се развива добре. Нашето оздравяване стана възможно благодарение на готовността ни да служим. И това, че сме оздравели, е добре за обществото, защото сега сме част от цялото.

Но днес ние знаем не само правата, а и задълженията си. Знаем, че от цялото гърне можем да вземем за себе си само толкова, колкото сме готови да сложим в него. Ако само вземаме, без да даваме, изворът ще пресъхне. В групата имаме израз, че всеки, който е сух и не прави нищо за себе си, и не е готов да даде на другите, „пресъхва”. Ако се държим така, отново ще останем сами. Ако не сме готови да дадем, нашето поведение бързо ще се демаскира. Наш дълг е да предоставим знанието си на други хора. Всеки трябва да има възможност да ползва нашия опит. Тук всеки е свободен и има свободен избор. Не чувстваме това задължение като брем, а като полезна част от нашата оздравителна програма. Досега ние винаги получавахме повече, отколкото бяхме готови да дадем.

Да мислим за дълг и призвание ни беше трудно, защото сме разглезени от нашата социална държава /говори се за Германия, не за България!/. Ако нещо не беше наред, отивахме при лекаря, заминавахме на бани или провеждахме терапия. Там хората ни обясняваха какво у нас не е наред. С това не искаме да поставим под съмнение тези възможности. Сигурно е добре, че има такива предложения и възможности. Те могат да свършат добра работа на хората. Ние в групата критикуваме само себе си. Това е самокритика, която упражняваме, защото е съмнително дали на нас, които имахме такова отношение, можеше да се помогне. За нас нямаше оздравяване, изписано върху болничен лист. Ние сме задължени, ако искаме да оздравеем за продължително време, да станем инициативни. Ако действаме така, помагаме на милиони хора. Следователно пак сме полезни.

Нашата затвореност все повече се замества от интерес. От истински интерес към ближните и към околния свят. Ние знаем, че можем да оздравеем, само ако и общността ни също е добре. Учим се, че трябва да внесем и нашата част за благото на това братство. Учим се да правим жертви. Изоставихме нашия егоизъм и престанахме да настояваме за нашите права. Вече сме в състояние да правим компромиси. Имаме ново отношение и чувство към живота. Страхът от другите хора изчезва. Ние ставаме по‐открити и достижими. Вече не водим живота на човек, затворен в себе си, който живее в света на фантазиите и комуто е трудно да влезе в контакт с околната среда.

Не преживяваме драма, ако се натъкнем на трудни ситуации. Живеем с това, което имаме. Не се страхуваме за икономическото си и социалното си осигуряване, защото знаем, че нищо лошо не може да ни се случи. За нас светът не се сгромолясва, ако нямаме пари в джоба или сметка в банката, защото мислите ни вече не са при играта. Успяхме да погасим планините от дългове и остана достатъчно, за да живеем нормално. Вече знаем, че наистина е много приятно да имаш пари, но че те никога не могат да ни предложат сигурността, която имаме днес. А се чувстваме сигурни, защото знаем, че някой се грижи за нас. Вярваме, че ако ние не можем, Бог ще се погрижи за нас. Всичките недостатъци на характера ни бяха отстранени, както и мислите ни за хазарта. Помогна ни се, защото бяхме честни и готови за това. Докато не затръшнем пак вратата, пред нас ще стои едно ново бъдеще. Обещаваме ли твърде много? От нашият опит – не!